Читать «Гай-джин» онлайн - страница 51
Джеймс Клавел
— Навярно и аз… о, Малкълм, всичко е толкова ужасно. — Кожата й лепнеше, главата я болеше още по-силно и тя се боеше, че всеки момент ще й прилошее.
— Не ме е грижа сега, като зная, че ме обичаш; ако умра, това е джос, а в нашето семейство знаем, знаем, че не можем да избегнем джос. Ти си моята щастлива звезда, моята пътеводна звезда, аз… разбрах го от първия миг. Ние ще се оженим… — Думите заглъхнаха. Ушите му писнаха, а очите му се замъглиха, клепачите трепнаха, защото опиатът започна да действа, да го спуска в ада, в който болката съществуваше, но се превръщаше в безболезненост — оженим през пролетта…
— Малкълм, слушай — започна тя бързо, — ти няма да умреш и аз…
Но той не чу нищо. Бленуваше, без да я вижда, и шепнеше:
— … Много синове, ти и аз… толкова съм щастлив, че ме обичаш… Молех се за… и сега… да живеем завинаги в голямата къща на хълма. Твоята любов изгони страха, страха от смъртта, тя е винаги толкова наблизо, близнаците, сестричката ми Мери умряха съвсем малки. Баща ми е на смъртно легло… Дядо ми — още една насилствена смърт, но сега… сега… всичко се промени… ще се оженим през пролетта, нали?
Отвори очи. За миг я видя ясно, видя напрегнатото й лице и стиснатите ръце, погнусата й и му се прииска да извика: „Какво има, за Бога, това е само болнична стая и аз зная, че одеялото ми е просмукано с пот, че лежа сред урина и изпражнения и всичко смърди, но то е, защото съм ранен, за Бога, просто ме раниха, ала вече съм зашит и съм добре отново, отново добре, отново добре…“
Но той не изрече нито една от тези думи и я видя да му казва нещо, да отваря рязко вратата и да хуква навън, ала това беше само кошмар, прекрасните блянове го зовяха. Вратата се залюля на пантите си и шумът отекваше, отекваше, отекваше: добре съм, добре съм, добре съм…
Тя стоеше, облегната на градинската порта, вдишваше нощния въздух, опитваше се да си възвърне спокойствието: „Пресвета Дево, дай ми сила и дай на този мъж малко покой, и нека по-скоро се махна оттук.“