Читать «Гай-джин» онлайн - страница 102

Йоши гневно го прекъсна.

— Щяхме да имаме повече самураи и техните даймио тук, ако ти не беше съветник, санкин-котай!

— Това беше молба на императора, издадена писмено и представена от принц от неговия двор. Ние нямахме друг изход, освен да се подчиним.

— Не и ако аз бях получил документа! Никога нямаше да го приема, щях да си изляза или да забравя принца, да преговарям със Санджиро, който внесе „молбата“, или да кажа на един от нашите поддръжници в двореца да се застъпи пред Императора, та да изтегли молбите. — Гласът на Йоши загрубя. — Всяка молба от шогуната трябва да е одобрена — това е исторически закон. Ние щяхме да коригираме отпусканото възнаграждение на Двореца! Ти предаде наследството ни.

— Наричаш ме предател, така ли! — за учудване на всички, ръката на Анджо стисна здраво дръжката на меча.

— Казвам, че ти позволи на Санджиро да си играе с теб — отвърна Йоши, без да помръдне, външно спокоен; надяваше се, че Анджо ще направи първото движение и после той ще може да го убие и да приключи с неговата глупост завинаги. — Няма никакъв прецедент, за да действаме срещу шогуната. Това беше предателство.

— Всички даймио, които не са сред най-близките на семейство Торанага, го искаха! Бакуфу единодушно се съгласиха, роджу се съгласиха, по-добре да се съгласим, отколкото да предизвикаме даймио да се настроят срещу нас веднага, както биха го направили Санджиро, хората на Тоса и Чошу. Тогава щяхме да бъдем напълно изолирани. Не е ли истина? — обърна се той към другите. — Е, не е ли истина?

Утани тъжно поклати глава:

— Разбира се, че е истина, съгласен съм — но сега мисля, че беше грешка.

— Грешка беше, че не трябваше да посрещаме Санджиро, а да го убием — рече Тояма.

— Защитаваше го императорският мандат — извика Анджо.

Устните на стария мъж се изпънаха и откриха жълтите му зъби.

— Е?

— Хората от Сазума ще се надигнат срещу нас, Тоса и Чошу ще се присъединят и ще се изправим пред обща гражданска война, която не можем да спечелим. Гласувайте! Да или не?

— Аз гласувам за атака, само за атака — изправи се внезапно старият мъж, — днес при слизането им на сушата, утре в Йокохама.

Отдалеч се понесе пискливият звук на гайдите.

Нови четири катера се насочиха към кея, трите — пълни с шотландски бойци пехотинци — се присъединиха към вече строените там; биеха барабани, а гайдите стенеха нетърпеливо. Шотландски фустанели, големи кожени калпаци, алени туники, пушки. Сър Уилям, Тайърър, Лим и трима от екипажа бяха в последната лодка.

Щом стигнаха брега, дежурният капитан на военната част ги поздрави.

— Всичко е готово, сър. Патрулите вече охраняват кея и околните зони. Матросите ще се присъединят към нас веднага.

— Добре. Нека продължим до Легацията.

Сър Уилям и неговата група се качи в каретата, пренесена и придвижвана ръчно на брега с много усилие. Двайсетина моряци вдигнаха ремъците. Капитанът издаде заповед за тръгване и кортежът потегли; развяха се и знамената, начело крачеше блестящ, доста висок старши полкови барабанчик. Китайските общи работници от Йокохама нервно товареха каруци с багаж отзад.