Читать «Гай-джин» онлайн - страница 101

А в залата на Съвета, на спешно свиканото заседание на старейшините, Йоши говореше:

— Повтарям, не вярвам, че те ще ни нападнат със сила или…

— Аз не виждам причина да чакам. Благоразумно е да вървим, те ще започнат да обстрелват всеки момент — обади се Анджо. — Първата канонада беше тяхното предупреждение.

— Не мисля, че е така; убеден съм, че това е само арогантно съобщение за пристигането им. Нямаше никакви снаряди в града. Флотата няма да ни обстрелва и аз повтарям, вярвам, че срещата ще се проведе утре, както е планирана. На срещ…

— Как може да си толкова сляп? Ако нашите позиции са разменени и ти командваше флотата и притежаваше свръхмощ, щеше ли да се колебаеш за миг? — Анджо изглеждаше разгневен. — Е, щеше ли да се колебаеш?

— Не, разбира се, че не! Но те не са ние и ние не сме те и това е начин да ги контролираме.

— Нищо не разбираш! — Анджо се обърна вбесен към другите трима старейшини. — Трябва да заведем шогуна на безопасно място, ние също трябва да заминем и да продължим управлението. Това е всичко, което предлагам — временно отсъствие. С изключение на нашите лични васали, всички други самураи ще останат, Бакуфу — също. — Той погледна още веднъж към Йоши.

— Ти остани, ако желаеш. Сега ще гласуваме: временното отсъствие е одобрено!

— Почакай! Направиш ли това, шогунатът ще загуби престижа си завинаги, повече, няма да можем да контролираме даймио и тяхната опозиция или Бакуфу. Никога!

— Ние сме само благоразумни. Бакуфу остават на място. Също и всички войни. Като главен съветник мое е правото да призова към гласуване, така че гласувайте, аз гласувам за!

— Аз казвам не! — рече Йоши.

— Съгласен съм, Йоши-сан — подкрепи го Утани. Той беше нисък слаб мъж с приятни очи и изпито лице. — Съгласен съм, че ако заминем, ще загубим престижа си.

Йоши се усмихна; харесваше този мъж — даймио на феодалното владение Уатаса, древни съюзници още преди Секигахара. Погледна другите двама, и двамата старши членове на рода Торанага. Не срещна очите им.

— Адачи-сама?

Накрая Адачи, даймио на Мито, пълен дребен мъж, рече нервно:

— Съгласен съм с Анджо-сама, че трябва да заминем, както и шогунът. Но също съм съгласен и с теб, че после можем да загубим дори това, което сме придобили. Съответно гласувам — не!

Последният старейшина, Тояма, беше в средата на 50-те, сивокос, с голяма гуша и сляп с едното око от инцидент по време на лов — стар мъж според японското разбиране за възрастта. Той беше даймио на Кай, баща на младия шогун.

— Не се безпокоя изобщо дали ще живеем, или ще умрем, нито за смъртта на сина ми, шогуна — винаги ще има друг. Но се безпокоя много, че можем да отстъпим само защото гай-джин са пуснали котва край нашия бряг. Гласувам срещу отстъплението и съм за нападение, гласувам да отидем на крайбрежието и ако чакалите стъпят на сушата, да ги убием всичките с техните кораби, оръдия, пушки и нищо да не остане!

— Нямаме достатъчно войски тук — обади се Анджо, прилошаваше му от стария мъж и неговата войнственост, която никога не бе доказана на практика. — Колко пъти трябва да повтарям: нямаме достатъчно войски, за да удържим замъка и да ги спрем със сила да слязат на сушата. Нашите шпиони донасят, че те имат две хиляди войници с пушки в корабите и в Колонията, и десет пъти повече от това в Хонконг.