Читать «Аз, вещицата» онлайн - страница 405

Той се засмя.

— Обичам те, лъвице моя. — Обичайният му отговор, но той ми беше достатъчен.

„У дома“, помислих си.

Сърцето ми се препълни с копнеж.

Непозната камбана отброи часа.

Усетих топлината на огнището.

Въздухът се изпълни с аромат на лавандула, пчелен восък и зрели дюли.

— Време е. — Двамата заедно повдигнахме стъпалата си и прекрачихме в неизвестното.

43.

Къщата беше необичайно тиха.

На Сара й изглеждаше пуста не само защото липсваха разговорите между седемте будни личности.

А защото не знаеше какво става.

Тръгнаха си от сбирката на сестринството по-рано, под предлог, че трябва да си приготвят багажа за пътуването с Фей и Джанет. Ем намери празен куфар до дивана във всекидневната, а Сара откри дрехите, струпани на купчина върху пералнята.

— Тръгнали са — каза Ем.

Сара се спусна в прегръдките й и раменете й се разтресоха.

— Дали са добре? — прошепна тя.

— Заедно са — отвърна Ем. Не този отговор очакваше Сара, но поне беше честен, също като Ем.

Събраха си багажа в саковете като насън. Табита и Ем се настаниха в караваната, а Фей и Джанет чакаха търпеливо Сара да заключи къщата.

Сара и вампирът разговаряха с часове на бутилка червено вино в работната стая в последната им вечер заедно. Матю й разказа за миналото си и сподели страховете си от бъдещето. Сара го изслуша, като полагаше усилия да скрие колко е изненадана и шокирана от някои от разказите му. Макар да беше езичница, й беше ясно, че той иска да се изповяда, и прие ролята на свещеника. Прости му за каквото можа, като много добре знаеше, че някои неща не могат да бъдат простени, нито забравени.

Но една тайна той отказа да сподели.

Дюшемето на къщата заскърца и от него се разнесе хор от стонове и свистене, когато Сара мина през познатите тъмни стаи. Затвори вратата на стаята до кухнята и се обърна, за да се сбогува с единствения дом, който познаваше.

Вратата на стаята до кухнята се отвори с трясък. Една от дъските на пода близо до камината отскочи нагоре и под нея се откри малка книга с черна подвързия и кремав плик. Той беше най-светлото нещо в стаята и грееше под лунните лъчи.

Сара потисна вика си и протегна ръка. Кремавият правоъгълник полетя към нея, приземи се с шумолене на дланта й и се преобърна. На него бе написана само една дума: „Сара“.

Докосна леко буквите и видя дългите бледи пръсти на Матю. Скъса хартията, сърцето й биеше силно.

„Сара, пишеше на бележката вътре, не се тревожи, стигнахме.“

Пулсът й се успокои.

Остави листа върху люлеещия се стол на майка си и посегна към книгата. След като къщата я предаде, дъската на пода се върна на обичайното си място, старото дърво простена, пироните изтракаха пронизително.

Отгърна първата страница. „Сянката на нощта, два поетични химна от Джордж Чапмън, 1594“. Книгата миришеше на стара хартия, но миризмата не беше неприятна, а напомняше на тамян в катедрала.

„Типично за Матю“, помисли си Сара с усмивка.

От страниците стърчеше листче. То я отведе на страницата с посвещението. „На скъпия ми и много почитан приятел Матю Ройдън.“ Сара се взря по-внимателно и видя малка избледняла рисунка на ръка с разръфан маншет, която настоятелно сочеше към името, а отдолу със старо кафяво мастило бе написано числото 29.