Читать «Великият лов» онлайн - страница 453

— Тук един мъж може да задържи петдесет — промълви Ингтар. Конюшните бяха съвсем близо една до друга, проходът бе широк едва колкото двамата да могат да застанат един до друг. — В толкова тесен проход един мъж ще може да издържи на петдесет. Не е най-лошият начин да загине човек. И по-малки подвизи са възпети в песни.

— Няма нужда от това — каза Ранд. — Надявам се. — Някакъв покрив сред града се взриви. „Как бих могъл да се върна там? Трябва да я намеря. Трябва!“ Той разтърси глава и отново надникна зад ъгъла. Сеанчанците бяха още по-близо.

— Изобщо не знаех какво се кани да прави — промълви Ингтар тихо, сякаш на себе се. Беше извадил меча си и пробваше острието с пръст. — Някакво невзрачно човече, което иначе не би и забелязал, дори да го гледаш в лицето. „Вкарай го във Фал Дара“ — така ми казаха. Не исках, но трябваше да го направя. Разбираш ли? Трябваше. Така и не разбрах какво възнамерява да прави, докато не изстреля онази стрела. И досега не знам дали се целеше в Амирлин, или в теб.

Ранд усети мраз, взря се в Ингтар и прошепна:

— Какво каза?

Ингтар оглеждаше съсредоточено меча си и като че ли не го чу.

— Човечеството е пометено отвсякъде. Държави пропадат и изчезват. Мраколюбците са навсякъде, а никой сред тези южняци като че ли нито забелязва, нито го интересува. Ние се борим, за да задържим Граничните земи, но всяка година, въпреки всичките ни усилия, Погибелта напредва. А тези южняци си мислят, че тролоците са мит, че мърдраалите са веселчунска приказка. Толкова логично изглеждаше… — Той се навъси и поклати глава. — Изглеждаше единственият изход. Ще бъдем унищожени за нищо, защитавайки хора, които нито разбират, нито ги интересува. Защо да ни унищожават заради тях, след като сами можем да сключим мир? По-добре Сянката, помислих си, отколкото безплодна забрава. Като Каралайн или Харлан, или… Изглеждаше така логично. Тогава.

Ранд го стисна за реверите.

— Говориш безсмислици! — „Не е възможно това, което казва, да е истина. Не е възможно!“ — Кажи го ясно, каквото и да имаш предвид. Говориш безумия!

За пръв път Ингтар го погледна. Очите му блестяха от неизтритите сълзи.

— Ти си по-добър мъж от мен. Овчар или лорд, но си по-добър. Пророчеството казва: „И нека този, който огласи ме, за слава да не мисли, а само за спасение.“ А аз мислех за собственото си спасение. Да надуя Рога и да поведа героите от Вековете срещу Шайол Гул. Сигурно това щеше да е напълно достатъчно, за да ме спаси. Никой човек не може да ходи толкова дълго в Сянката, че да не може отново да излезе на Светлината. Така поне казват. Сигурно това щеше да се окаже предостатъчно, за да измие онова, което съм бил и съм извършил.

— О, Светлина, Ингтар! — Ранд го пусна и се сви до стената на конюшнята. — Мисля… Мисля, че само желанието е достатъчно. Мисля, че единственото, което трябва да направиш, е да престанеш да бъдеш… един от тях. — Ингтар трепна, сякаш Ранд го беше произнесъл на глас. „Мраколюбец“.