Читать «Великият лов» онлайн - страница 452

Бейл Домон трепна, изправен на перилата, когато мълнията прониза каменносивото небе и удари някъде горе сред града, после нова и нова. Нямаше чак толкова облаци за такова нещо!

Нещо изтътна гръмко откъм града и една огнена топка се заби в един от покривите точно над кейовете, изхвърляйки високо във въздуха раздробени каменни плочи. По кея се разтичаха сеанчанци. От един от складовете се появи мъж с гролм и затича след войниците към града.

Един от моряците скочи за брадва и замахна към едно от придържащите ги към кея въжета.

Домон сграбчи вдигнатата брадва с едната си ръка и гърлото на моряка с другата.

— „Вейка“ ще остане тук, докато аз не кажа да тръгнем, Едуин Коул!

— Те се побъркаха, капитане! — изрева Ярин. Тътенът на поредния взрив отекна над залива и чайките запищяха, полетели в кръг; нова мълния проблесна и се заби в земята на Фалме. — Тези дамане ще ни избият всички! Хайде да тръгваме, докато се избиват взаимно! Няма и да забележат, че сме изчезнали!

— Аз дадох дума — отвърна Домон, измъкна брадвата от ръката на Коул и я запокити на палубата. — Дума дадох. — „Побързай, жено — помисли си той. — Айез Седай или каквото и да си. Побързай!“

* * *

Джефрам Борнхалд мерна с очи мълнията, проблеснала над Фалме, но я отхвърли от ума си. Някакво огромно летящо създание — несъмнено едно от чудовищата на Сеанчан — диво полетя да се измъкне от зъбците й. Ако беше буря, тя щеше да възпрепятства Сеанчан толкова, колкото и него. Почти обезлесените хълмове все още скриваха града от него, както и него — от града.

Хилядата му мъже се бяха пръснали от двете му страни в дълга редица. Студеният вятър вееше белите им плащове и плющеше в знамето до Борнхалд — златното слънце с вълнистите лъчи на Чедата на Светлината.

— Тръгвай веднага, Биар — изкомандва той. Мъжът с мършавото лице се поколеба и Борнхалд повтори по-рязко: — Казах, тръгвай, чедо Биар!

Биар докосна сърцето си с длан и се поклони.

— Както наредите, милорд-капитан. — После обърна коня си и бавно се отдалечи.

Борнхалд изключи и Биар от ума си. Дотук бе направил, каквото можеше. Той надигна глас.

— Легионът ще настъпи ходом!

Седлата наоколо изскърцаха и дългата редица от мъже с бели плащове бавно пое към Фалме.

* * *

Ранд надникна иззад ъгъла към приближаващите се сеанчанци и веднага залегна сред тесния проход между двете конюшни. Скоро щяха да са тук. Бузата му беше окървавена. Раните, които му бе нанесъл Тюрак, пареха, но сега нищо не можеше да се направи с тях. Небето отново се раздра от мълния. „Какво, в името на Светлината, става тук?“

— Близо ли са? — попита Ингтар. — Рогът на Валийр трябва да бъде спасен, Ранд. — Въпреки Сеанчан, въпреки мълниите и странните взривове из града, той сякаш бе погълнат от собствените си мисли. Мат, Перин и Хюрин бяха в другия край на прохода и наблюдаваха втория сеанчански патрул. Мястото, където бяха оставили конете си, беше вече близо, стига само да можеха да се доберат до тях.

— Тя е в беда — промърмори Ранд. Егвийн. Странно чувство се въртеше в главата му, сякаш късчета от собствения му живот бяха в опасност. Егвийн беше едно от тях, една нишка от въжето, сплело живота му, но имаше и други и той ясно усещаше, че са заплашени. Там долу, във Фалме. И ако някоя от тези нишки се скъсаше, животът му нямаше повече да е пълен, така, както трябваше да е. Това не го разбираше, но чувството беше ясно и сигурно.