Читать «Прелестен мрак» онлайн - страница 243

Линк започна да хвърля лопата след лопата пръст върху копринения вързоп, а Ридли гледаше, без да откъсва очи от гроба.

— Зарови го добре — казах аз.

Лена кимна, изправи се и пъхна ръце в джобовете си.

— Да се махаме оттук.

Слънцето изгряваше над магнолиите пред гроба на майка ми. Това вече не ме разстройваше, защото знаех, че тя не е тук. Беше някъде, някъде другаде и все още ме наблюдаваше и се грижеше за мен. В тайната стая на Макон. В архива на Мариан. В кабинета в нашата къща.

— Хайде, Лена. — Хванах я за ръката. — Омръзна ми този мрак. Да отидем да посрещнем изгрева.

Затичахме се надолу по хълма като малки деца — покрай гробовете и магнолиите, покрай палмите и дъбовете, сплели клоните си сред испанския мъх, покрай кривите редици с надгробни плочи, хлипащи ангели и стари каменни пейки. Усещах как тя потръпва от хладния утринен въздух, но никой от нас не искаше да спре. И не спряхме. И когато стигнахме в подножието на хълма, почти се строполихме, почти полетяхме. Почти щастливи.

Не видяхме как тайнственият златист блясък се просмуква през миниатюрните пукнатини и процепи в изсипаната върху гроба на Макон пръст. Не проверих айпода в джоба си, иначе щях да забележа новата песен в плейлистата.

Не проверих, защото не ме интересуваше. Никой не ни чуваше. Никой не ни гледаше. В света не съществуваше никой освен нас драмата…

Ние двамата и старият мъж в белия костюм с много тясна вратовръзка, който стоеше на билото на хълма, докато слънцето изгряваше и сенките се прибираха обратно в подземията си.

Не го видяхме. Виждахме само отиващата си нощ и раждащото се синьо небе. Не синьото небе в стаята ми, а истинското. Въпреки че то вероятно изглеждаше различно за всеки от нас. Но сега вече се съмнявах дали може да изглежда еднакво за които и да е двама души, независимо в коя вселена живеят.

Как можеш да си сигурен в такова нещо?

Възрастният мъж си тръгна.

Не чухме познатия звук от пренареждането на пространството и времето, докато той се врязваше в последния възможен миг от нощта — мрака преди зазоряването.

„Осемнайсет луни, осемнайсет сфери, свят отвъд годините се стеле. Един остана неизбран, начало ти смърт. Разчупен е денят, в очакване Земята стене…“

След

Сълзите на Сирената

Ридли стоеше в стаята си в „Рейвънуд“, бившата стая на Макон. Нищо не напомняше, че някога е била негова, всичко беше променено освен четирите стени, тавана, пода и вероятно вратата на спалнята, която тя затвори и заключи с рязко движение. Облегна се на нея и се огледа. Макон беше решил да вземе друга стая, въпреки че прекарваше повечето време в кабинета си в Тунелите. Така че сега това помещение принадлежеше на Ридли и тя грижливо бе затворила тайната врата на пода, водеща към Тунелите, и я беше прикрила с плътен розов мъхнат килим. Стените бяха изрисувани със спрей — предимно в черно и яркорозово и тук-там в зелено, жълто и оранжево. Графитите не бяха точно думи — по-скоро форми, резки и емоции. Гняв, напъхан в кутия евтин спрей от магазина на „Уол-Март“ в Съмървил. Лена беше предложила тя да боядиса стаята, но Ридли настоя да го направи сама в новооткрития си стил на смъртна. Изпаренията от спрейовете й бяха причинили силно главоболие, а пръските боя оплескаха цялата стая. Но тя искаше точно това и точно така се чувстваше.