Читать «Прелестен мрак» онлайн - страница 236

Не я беше загубила. Беше я свалила. Не я попитах защо го е направила, въпреки че исках.

— Разбира се, че ще я намеря. На нея е всичко, което съм ти подарявал.

Лена стисна гердана си и сведе виновно очи.

— Не всичко.

Знаех за какво говори — за пръстена на майка ми. Беше свалила и пръстена, но него не го бях намерил.

Не и до тази сутрин, когато го открих върху бюрото си, сякаш винаги си е стоял там. Пъхнах отново ръка в шкафчето си, взех го, разтворих дланта на Лена и го поставих внимателно в нея. Щом почувства студенината на метала, тя ме погледна изумено.

Намерил си го?!

Не. Сигурно е била майка ми. Беше на бюрото ми, когато се събудих.

Значи тя не ме мрази?

Само чародейско момиче може да зададе такъв въпрос. Дали призракът на мъртвата ми майка й беше простил? Знаех отговора. Бях намерил пръстена между страниците на книгата, която Лена ми беше дала да прочета — „Книгата на въпросите“ на Пабло Неруда — верижката му беше точно под редовете „Вярно ли е, че кехлибарите всъщност са сълзите на сирените?“.

Майка ми си падаше повече по Емили Дикинсън, но Лена обичаше Неруда. Беше като стръкчето розмарин, което намерих в любимата готварска книга на мама миналата Коледа — нещо от майка ми и нещо от Лена заедно, сякаш така е било писано.

Вместо да отговоря на въпроса й, просто провесих верижката на шията й, там, където й беше мястото. Тя я докосна и ме погледна с едното си зелено и едното си златисто око. Знаех, че все още е момичето, което обичам, независимо какъв беше цветът на очите й. Лена Дюшан не можеше да бъде нарисувана в един цвят. Тя беше червен пуловер и синьо небе, сив вятър и сребърно врабче, палава черна къдрица.

Сега, след като бяхме заедно, се чувствах отново у дома.

Лена се наведе към мен и отначало докосна устните ми съвсем леко. После целувката й стана по-настоятелна, по-страстна и по гръбнака ми премина познатото пробождане. Усетих как търсеше пътя си обратно към мен, към извивките и към ъгълчетата ни, към местата, където телата ни си пасваха толкова естествено.

— Добре, това вече определено е моят сън. — Усмихнах се, докато заравях пръстите си в невероятната плетеница на косата й.

Не бъди толкова сигурен.

Тя прокара ръце по гърдите ми, а аз си поех дълбоко въздух, за да погълна колкото може повече от нея в себе си. Устните ми се залутаха по рамото й, придърпах я към себе се, докато усетих как ребрата й се забиват дълбоко в кожата ми. Беше минало толкова много време и тя ми липсваше ужасно — нейният вкус, ароматът й… Задържах лицето й в ръцете си, целунах я по-жадно от всеки друг път досега и сърцето ми запрепуска бясно. Трябваше да спра и да си поема дъх.

Лена ме погледна в очите и се облегна на възглавницата ми, като внимаваше да не ме докосва.

По-добре ли си? Да не би… Нараних ли те?

Не. По-добре съм.

Загледах се в стената и започнах да броя наум, докато се вслушвах в сърцето си.

Лъжеш ме.

Прегърнах я отново, но тя не погледна.

Никога няма да можем да бъдем заедно, Итън.

Сега сме заедно.

Плъзнах пръстите си бавно по ръката й, гледайки как кожата й настръхва при техния допир.