Читать «Стингър» онлайн - страница 282

— Човече, кажи си, че не ти стиска да дойдеш! — намеси се Рик.

— Ти ще си първият, когото ще стисне за гушата! — каза Роудс. Той издържа няколко секунди на гневния поглед на Рик, след това дръпна пушката към себе си. Том не я пускаше. Лицето на полковника беше посивяло, очите му бяха хлътнали дълбоко в орбитите и въпреки това хватката му бе силна. — Първо, нужен ви е някой, който да ви води.

— Аз мога да ги водя — увери го Дофин.

— Не и в тялото на малко момиченце. Не можеш да ги водиш в тяло, което не е твое. Може би знаеш страшно повече от мен, но плътта си остава плът и ако ти я одерат, няма да има в какво да се върне Стиви. — Той дръпна пушката по-силно. — Дай я на мен. Може да имаме някакъв шанс с лампите и динамита. Но може и да нямаме. — Страхът от тези тунели, от онова, което ги очакваше вътре, заби нокти в стомаха му. Наистина Дофин имаше право — поне трябваше да опитат. — Аз ще ви водя.

— И аз идвам, сър — веднага каза Гънистън.

— Не разрешавам. Ако аз не изляза от тунела, ти ще си необходим, за да информираш полковник Бъкнър. Оставаш тук. — Гънистън започна да протестира — Това е заповед — натъртено добави Роудс и Гънистън млъкна.

Том даде пушката на Роудс.

— Така, добре. — Роудс се огледа. — Ако изчисленията на Дофин са верни, трябва да тръгваме незабавно. Кой друг идва освен Джеси и Рик?

Боби Клей Клемънс отстъпи към стената. Зарра понечи да заговори, но Рик го пресече:

— Ти оставаш тук да се грижиш за Палома, ясно ли ти е? — Изчака малко, докато Зарра кимне.

— Господин Локет, вие? — попита Роудс.

Седнал на пода, Кърт беше извадил от джоба си някаква снимка и гледаше втренчено лицето на момичето на нея. Той не отговори, но през лицето му премина сянка.

— Значи това сме всички. Ще трябва да идем за още лампи и фенерчета. Хайде, да тръгваме — каза Роудс и тръгна, преди здравият разум да бе взел връх у него.

Кърт остана на мястото си, докато другите излизаха. Рик спря за малко да стегне превръзката на глезена си. Кракът му пулсираше от болка, но нямаше нищо счупено.

— Ти си бащата на Коди Локет, нали?

— Аха. — Кърт сгъна снимката и я прибра. — Коди ми е син.

— Ще го измъкнем оттам. Него и сестра ми. — Рик видя колта на масата и го взе.

— Твой ли е?

— Да.

— Нещо против да го взема?

Кърт каза само:

— Божичко, божичко! — По лицето му изби пот. Затвори очи за секунда. Когато ги отвори отново, светът си беше същият. Стори му се, че около него всичко се върти като на панаирджийска въртележка. Беше жаден, толкова жаден, като че в гърлото му бе заседнало парче от горещото слънце. Кърт се изправи и устата му подигравателно се изкриви.