Читать «Посетителите» онлайн - страница 143

— По дяволите, Джони, искам тази печалба — каза Латроп. — Обичам печалбите. Можеш да ме затрупаш с печалби. Търкалям се в тях с огромна наслада. Откъде можем да сме сигурни, че Белият дом няма да разпространи новината? Във Вашингтон не съществува такова нещо, като тайна, освен ако някой не е лепнал печат „строго секретно“.

— Не е вероятно да я разпространят — възрази Гарисън. — Ще искат да я запазят в тайна, докато не измислят какво да правят, какви действия да предприемат. Защото щом се разчуе, ще стане ужасно. Ще им трябва цялото време, което можем да им предоставим. Няма да бързат да я разпространят преди нас.

— Ами, не знам — въздъхна Латроп. — Наистина не знам дали да информираме Вашингтон. Нека си помисля, да говоря с издателя.

55. На борда на самолета, на път за Минеаполис

— Всички ги представят като чудовища — каза Кати на Джери. — Отвратителни чудовища, пристигнали от небето, за да ни направят пакост. Но аз знам, че не е така. Докоснах 101 — нямам предвид, че просто съм я докоснала по страната — докоснах се до вътрешността й, до нейния жив дух. Не беше просто докосване — това беше контакт. И когато разказах на президента, той се заинтересува. „Извънредно интересно“ — нали така каза. Но всъщност не беше заинтересован, нито пък някой от другите. Всички те могат да си мислят за скъпоценната си икономика. Естествено, искат да знаят дали има начин да разговарят с посетителите. Но единствената причина, поради която искат да разговарят с тях, е, за да им кажат да спрат с това, което правят.

— Трябва да разбереш положението на президента — рече й Джери. — Трябва да осъзнаеш с какво се сблъсква правителството…

— Хрумвало ли ти е някога, на теб или пък на някого другиго — попита тя, — че президентът може да греши, че всички ние можем да грешим? Че начинът ни на живот е погрешен и е бил такъв много, много отдавна?

— Ами естествено — отвърна Джери. — Всички ние, всеки един от нас. Всички допускаме грешки.

— Нямам предвид това — поясни Кати. — Не става дума за грешки в момента, а за това, че грешката ни датира от много отдавна. Навярно, ако можехме да се върнем достатъчно назад във времето, щяхме да сме в състояние да открием къде сме се отклонили в погрешна посока. Не познавам достатъчно историята дори само, за да предположа точно за кой период става дума, но някъде по дирята на времето сме завили неправилно, тръгнали сме по погрешен път и няма начин да се върнем назад. Само преди няколко седмици интервюирах група луди деца в университета, истински занесени чудаци, наричат себе си „Любовниците“. Казаха ми, че любовта е всичко, алфата и омегата, че нищо друго няма значение. Гледаха ме през големите си, кръгли, невинни очи с разголените си души, душите блестяха през очите им, и аз почувствах болка. В сърцето. Почувствах се разголена като техните души. Почувствах жалост към тях и в същото време им се ядосах. Върнах се, започнах да пиша материала и докато го пишех, се чувствах все по-зле, защото не бяха прави. Бяха далеч от отъпканата пътека, така далеч, че сякаш се бяха загубили безвъзвратно. Но може би и ние не сме по-прави от тях. Проблемът е, че дотолкова сме привикнали към погрешния си начин на живот, че го смятаме за правилен. Девизът „всичко е любов“ може да не е правилен, но същото се отнася и за „всичко е пари“. Казвам ти, Джери…