Читать «ФОР» онлайн - страница 7

Ако онзи мъж ми е казал истината за думите на майка ми, разбирам как инерцията я е довела до Аскетите. Мога да видя как същото се случва и с мен утре, когато застана с нож в ръката пред купелите със символите на кастите. Има четири касти, които не познавам и на които не вярвам, практикуващи обичаи, които не разбирам, и само една, която ми е позната, предсказуема и понятна. Ако избирането на Аскетите няма да ме доведе до живот на възторжено щастие, то поне ще ме отведе на удобно място.

Сядам на ръба на леглото си. Не, няма, казвам си и потискам мисълта, защото знам откъде идва – от онази моя детинска страна, която се страхува от мъжа, забавляващ хората в хола. От мъжа, чиито юмруци познавам по-добре от прегръдката му.

Уверявам се, че вратата е затворена, и подпирам бравата ù със стола си просто за всеки случай. После се навеждам до леглото и се протягам към куфара, който крия отдолу.

Майка ми ми го даде, когато бях малък, и каза на баща ми, че е за резервни одеяла. Но когато го сложи в стаята ми, не го беше запълнила с такива. Затвори вратата, докосна устни с пръст, постави го на леглото ми и го отвори.

В незаключения куфар имаше синя статуетка. Приличаше на течаща вода, но всъщност беше от стъкло – идеално чисто, шлифовано, безупречно.

– За какво служи? – попитах я тогава.

– Не служи за нищо очевидно – каза тя и се усмихна, но усмивката ù беше напрегната, сякаш се боеше от нещо. – Но може да докосва тук. – И тя посочи сърцето си. – Красивите неща понякога правят така.

Оттогава пълнех куфара с вещи, които другите хора биха сметнали за безполезни – стари очила без стъкла, изхвърлени дънни платки, запалителни свещи[1], жици, счупено гърло на зелена бутилка, ръждиво острие на нож. Не знам дали майка ми би ги нарекла красиви, нито дали дори аз бих го направил, но всяко от тях ме поразяваше по същия начин, по който и статуетката – като нещо тайно и ценно, дори само защото е пренебрегвано.

Вместо да си мисля за резултатите от теста за установяване на наклонностите, вземам предметите един по един и ги прехвърлям в ръцете си – по този начин вече съм запаметил всяка частица от тях.

+ + +

Събуждам се от стъпките на Маркъс в коридора, точно пред стаята ми. Лежа на леглото си с всичките предмети, разпилени около мен. Стъпките му се забавят, когато се приближава до вратата ми, и аз грабвам запалителните свещи, парчетата от дънни платки и жиците, хвърлям ги обратно в куфара, заключвам го и пъхвам ключа в джоба си. В последната секунда, когато бравата на вратата се завърта, осъзнавам, че скулптурата все още е навън, скривам я под възглавницата си и плъзвам куфара под леглото.

След което се хвърлям напред към стола и го издърпвам изпод бравата, за да може баща ми да влезе.

Когато го прави, оглежда с подозрение стола в ръцете ми.