Читать «ФОР» онлайн - страница 5

– Явно Изборната ти церемония е утре, като те гледам колко си притеснен – казва мъжът. – Каква каста ти казаха?

– Нямам право да споделям на никого – отвръщам автоматично.

– Аз съм никой – изтъква той. – Съвсем никой. Това е да си безкастов.

Продължавам да не отговарям нищо. Забраната да огласявам резултата от теста си за установяване на наклонностите или която и да е от тайните си, е част от калъпа, в който са ме вкарали и който всекидневно ме прави такъв, какъвто съм. Невъзможно е да променя това сега.

– Ах, момче, което следва правилата. – Като че ли е разочарован. – Майка ти веднъж ми каза, че имала чувството, че инерцията я е завела при Аскетите. Това бил пътят на най-малкото съпротивление. – Той вдига рамене. – Повярвай на думите ми, Итън, съпротивлението си струва.

Усещам гняв. Той не бива да ми говори за майка ми така, сякаш тя принадлежи на него, а не на мен, не бива да поставя под въпрос всичко, което си спомням за нея, просто защото евентуално веднъж го е нахранила. Изобщо не бива да ми говори – той е безкастов, изолиран... никой.

– Така ли? – казвам. – Виж докъде те е довело твоето съпротивление. Караш го на консерви в порутени сгради. Не ми изглежда хубаво. – Устремявам се към вратата, от която се беше появил мъжът. Знам, че някъде там ще намеря изход. Не ме интересува къде, стига да изляза бързо оттук.

Избирам си път, като внимавам да не стъпя върху някое от одеялата по пода. Щом стигам до коридора, мъжът казва:

– Предпочитам да се изхранвам от консерви пред това да бъда задушаван от някоя каста.

Не поглеждам назад.

+ + +

Когато стигам до вкъщи, сядам на прага и няколко минути вдишвам дълбоко от хладния пролетен въздух.

Макар и да не го знаеше, именно майка ми ме научи да си крада моменти като този, моменти на свобода. Наблюдавах я как си ги заделя, как се изплъзва през вратата по тъмно, когато баща ми вече е заспал, и се промъква обратно вкъщи, когато светлината едва е надникнала иззад сградите. Открадваше си такива моменти дори докато беше с нас – заставаше над мивката със затворени очи, толкова отдалечена от настоящето, че дори не ме чуваше, щом заговорех.

Но научих и още нещо, докато я наблюдавах – че свободните моменти си имат край.

Изправям се, изтръсквам парченцата цимент от сивите си панталони и отварям вратата. Баща ми седи на удобния си стол в хола, обграден от документи. Изпъчвам се в целия си ръст, за да не ме сгълчи, че ходя отпуснат. Тръгвам към стълбите. Може би ще ме остави да си ида незабелязан в стаята.

– Кажи ми за теста си за установяване на наклонностите – казва и ми посочва дивана.

Прекосявам стаята, като стъпвам внимателно върху купчина документи на килима, и сядам, където ми е посочил, точно на ръба на седалката, за да мога да се изправя бързо.