Читать «Предани» онлайн - страница 2

Хвърлям й яден поглед.

- Фор никога не би постъпил толкова дребнаво - заявява Кристина. Може би иска да жегне Кара или пък да окуражи мен. Не съм сигурна. - Вероятно става нещо. Сигурно има причина да не може да се добере дотук. Той ти каза да му имаш доверие, нали така?

В онзи хаос, когато всички крещяха и безкастовите се опитваха да ни избутат към стълбите, аз го стисках с все сила, здраво вкопчила пръсти в ризата му. Не исках да го изгубя. Тогава той стисна китките ми в дланите си и ми каза: „Трябва да ми се довериш. Отиди, където ти казват“.

- Това и се опитвам да правя - казвам. Истина е. Опитвам се да му имам доверие. Но всеки нерв, всяка фибра, всеки орган в тялото ми се бунтува. Искам свобода, искам да избягам. Не само от тази килия. Свобода извън затвора, извън другия затвор, в какъвто се е превърнал градът ти.

Трябва да видя какво има отвъд оградата.

2.

Тобиас

Не мога да вървя из тези коридори, без да усещам тежестта на затисналите ме спомени. Колко дни самият аз бях затворник тук - бос, с пулсираща в цялото ми тяло болка, във всеки мускул, който се опитвах да раздвижа. И с този спомен дойде и другият. Споменът за Беатрис Прайър и за очакващата я смърт, споменът за юмруците ми, блъскащи по вратата, за краката □, отпуснати през ръцете на Питър, за мига, в който той ми каза, че е само упоена.

Мразя това място.

Не е така чисто, както по времето, когато сградата принадлежеше на Ерудитите. Сега войната го е съсипала - дупки от куршуми в стените, навсякъде стъкла от счупени крушки. Стъпвам върху мръсни следи от крака. Лампите едва мъждукат. Крача към нейната килия. Пускат ме, без да ме питат нищо, защото нося символа на безкастовите -един празен кръг върху лентата на ръката ми. Имам и друго оръжие: приликата с Евелин. Преди време Тобиас Итън беше позорно име, а сега е станало символ на силата.

Трис лежи свита на пода до Кристина, а недалеч от тях е Кара. Моята Трис. Очаквах да я видя малка и бледа. И тя наистина е малка и бледа, но въпреки това цялата стая е изпълнена с... нея.

Кръглите и очи срещат моите и тя скача на крака. Ръцете и се увиват здраво околс кръста ми. Лицето й се заравя в гърдите ми.

Стискам лекичко рамото и с една ръка, а с другата погалвам косите □. Все още се изненадвам, че косата и е толкова къса, че свършва над врата, а не както преди - много под него. Честно казано, бях щастлив, когато я отряза, защото сега е с коса на боец, а не на момиче. Такава коса й трябва.

- Как влезе? - пита с тихия си ясен глас.

- Аз съм Тобиас Итън - казвам, а тя се засмива.

- Да. Все забравям.

После се отдръпва съвсем лекичко, колкото да вдигне глава и да ме погледне. Очите и са изпълнени с трепет, с очакване, но са и някак колебливи. Сякаш е застанала върху купчина изпопадали есенни листа, а вятърът всеки миг може да ги издуха изпод краката й.

- Какво става? Защо се забави толкова? - пита.

Гласът и е умоляващ, отчаян. Колкото и ужасни да са моите спомени от това място, за нея то е истински ад. Нейните спомени са крачките към собствената и екзекуция, предателството на брат й, серума на страха. Трябва да я изведа от тук.