Читать «Дивергенти» онлайн - страница 5

Доброволецът от Аскетите изрежда следващата група имена. Двама от Безстрашните, двама от Ерудитите, двама от Миротворците и двама от Прямите, а после: „ От Аскетите - Сюзън Елек и Беатрис Прайър."

Изправям се само защото така трябва, но ако зависи от мен, изобщо няма да мръдна от мястото си. Имам чувството, че в гърдите ми набъбва някакъв мехур, който расте с всяка секунда и заплашва да ме пръсне на парчета. Следвам Сюзън към изхода. Хората, покрай които минаваме, сигурно изобщо не могат да ни различат. Носим еднакви дрехи и русите ни коси са вързани по един и същи начин. Изглежда единствената разлика между нас е, че Сюзън не се кани да повърне всеки момент и май ръцете й не се тресат толкова силно, та да стиска крайчеца на ризата, за да ги укроти.

По коридора извън столовата има десет стаи. Те се използват единствено за тестване на наклонностите, з^ това не съм идвала тук никога досега. За разлика от останалите помещения в училище, между тях има не стъклени прегради, а огледала. Наблюдавам се как, бледа и ужасена, тръгвам към една от вратите. Сюзън нервно ми се хили, докато влиза в стая 5, а аз отивам в стая в, където ме очаква една жена от Безстрашните.

Забелязвам, че не е толкова свирепа на вид като по-младите от кастата на Безстрашните. Има тесни, тъмни и скосени очи, носи черно сако - като от мъжки костюм - и джинси. Чак когато се обръща да затвори вратата, забелязвам татуировката на врата й - ястреб в черно и бяло с червено око. Ако сърцето ми не се беше качило в гърлото, щях да я попитам какво символизира. Все нещо би трябвало да означава.

Стените на стаята също са покрити с огледала. Виждам отражението си от всички страни: сивата материя прикрива очертанията на гърба ми, дългия ми врат, и> пъкналите кокалчета на свитите юмруци, почервенели от придошлата кръв. Таванът е облят в бяла светлина. В средата на стаята има стол, който с наклонената си назад облегалка прилича на зъболекарски, а до него стои някаква машина. Всичко изглежда така, сякаш на това място се случват страховити неща.

- Не се притеснявай - казва жената. - Не боли.

Косата й е черна и права, но на светлината се вижда, че е прошарена със сиви нишки.

- Седни и се разположи удобно! - продължава. - Казвам се Тори.

Тромаво се настанявам и отпускам глава върху облегалката. Светлината реже очите ми. От дясната ми страна Тори се върти около машината. Опитвам се да се съсредоточа върху нея, а не върху жиците в ръцете й.

- Защо точно ястреб? - изфъфлям, когато прикачва електродите към челото ми.

- Никога досега не съм срещала любопитен Аскет - ка> ва тя и повдига едната си вежда.

Потръпвам и кожата на ръцете ми настръхва. Проявата на любопитство е грешка, предателство спрямо ценностите на Аскетите.

Тананикайки нещо, тя прикрепя още един електрод към челото ми и обяснява:

- В някои части на древния свят ястребът е бил символ на слънцето. Когато се татуирах, си представях, че ако слънцето е винаги с мен, няма да се боя от мрака.