Читать «Окованият нарцис» онлайн - страница 373

И през всичко това, Орландо Кинг крещеше. Той крещеше докато тялото му се отдръпваше от ръцете ми. Кожата му бе като мръсна залепяща се хартия върху скелет, когато най-накрая го пуснах. Той падна на една страна, това огромно тяло се превърна в нещо леко като въздух, но все още крещеше. Един огромен ужас на този звук един след друг, и не почувствах съжаление. Чувствах само прилива на сила, като полета на птичи криле вътре в главата ми.

Мика бе зад мен в черната, космата форма на леопард в полу-човешка форма. Центърът на тялото му бе цял, излекуван, само частично заради преобразяването му. Огромен петнист леопард с размера на пони мина покрай нас, съскайки срещу това, което бе останало от Орландо. Чери бе цяла в косматото си наметало, дори нямаше кръв.

Трябва да съм стояла там по-дълго отколкото мислех, извличайки живота на Орландо Кинг. Достатъчно дълго за тях да разкъсат оковите, достатъчно да се преобразят и излекуват. Увисналите мъже също променяха форма. И с тази промяна, те счупиха оковите си, излекувайки по-голямата част от причиненото им и паднаха на земята в петна козина и нокти. Те душеха каквото е останало от Орландо. Издаваха странни лаещи звуци, докато нещото продължаваше да крещи.

Гласът на Мика се появи космат, груб от новата му форма.

-Очите ти са като нощно небе изпълнено със звезди.

Не ми трябваше огледало да знам какво имаше в предвид. Очите ми бяха черни, плуващи и тъмни с далечния блясък на звезди в тъмнината. Очите на Обсидианова пеперуда бяха такива и очите ми бяха огледално отражение на нейните, след като ме докосна със силата си.

Далечната врата се отвори и вълците нахлуха. Шанг-Да и Джамил придържаха Ричард между себе си. Той все още бе в човешка форма, все още отказвайки да се промени и помоли силата да го излекува.

Вълците, някой в човешка форма, някой не, дойдоха да ме докоснат, да ме ближат, унижат себе си пред мен. Те виеха и душеха издъхналото нещо, дето още крещеше на пода.

Джамил и Шанг-Да помогнаха на Ричард през стаята, докато той застана срещу мен и Мика. Бе едва когато бе толкова близо, че осъзнах, че очите му бяха черни с бледи златни звезди в тях, също. Почудих се дали очите на Жан-Клод бяха същите и една мисъл ме увери, че е така. Жан-Клод бе изпълнен от прилива на сила. Ричард се взираше н мен, сякаш съм прегазила майка му. Болката на лицето му нямаше нищо общо със зарастващите рани. Бях отнела само още малко от човечността му или поне така той го чувстваше.

Погледна надолу към крещящото нещо на пода и с тези черни изпълнени със звезди и каза:

-Как можа да го направиш?

-Направих каквото трябваше. - казах.

Той поклащаше главата си.

-Не исках толкова много да живея.

-Аз исках. - каза Мика.

Двамата мъже се погледнаха един друг; жълто-зелени очи към черни. Нещо изглежда да премине през тях, после Ричард отново погледна към мен.

-Той умира ли?

-Не точно.

Той затвори очите си и за миг погледнах вътре в него, преди да повдигне щитовете си.

Не ужасът го бе накарал да пребледнее, а фактът, че привила на силата, който бе почувствал бе по-добро от всичко, което бе преживявал. После щитовете се вдигнаха, но очите му останаха блуждаещи в мрака.