Читать «Окованият нарцис» онлайн - страница 2

- Виж, не съм се виждана нито с Жан - Клод, нито с Ричард от шест месеца. Не се срещам с нито един от двамата, така че може да прекъснем лекцията за вампирския морал.

- Сега, това е оксиморон - каза тя.

- Кое?

- Вампирски морал.

Намръщих се.

- Това не е честно, Рони

- Ти си вампирски екзекутор, Анита. Ти си тази, която ме научи че те не са хора със зъби. Те са чудовища.

Това ми бе достатъчно. Отворих вратата на колата и се плъзнах през края на седалката. Рони хвана рамото ми.

- Анита, съжалявам. Съжалявам. Моля те не ми се сърди.

Не се обърнах. Седях там с краката ми, които висяха извън вратата, студеният въздух пропълзя в колата.

- Тогава го остави, Рони. Имам предвид, остави го.

Тя се наведе напред и бързо ме прегърна,

- Съжалявам. Не е моя работа с кого спиш.

Оставих се на прегръдката за момент.

- Всичко е наред, няма нищо.

Тогава се дръпнах и излязох от колата. Високите ми токчета щракаха по чакъла на алеята ми. Рони искаше да се преоблечем, така че го направихме. Беше нейният рожден ден. Докато не свърши вечерята не бях разбрала сатанинския й план. Накара ме да нося високи токчета и секси черна пола. Горнището, всъщност бе повече връзки, които прикриваха гърдите. И това било вечерно облекло без гръб? Колкото и скъпо да бе, все пак беше много къса пола и много изрязан потник. Рони ми бе помогнала да си избера това облекло преди седмица. Трябваше да се досетя, че нейното невинно „О, нека и двете да се преоблечем” е уловка. Имаше други дрехи, които покриваха повече кожа и са с по - голяма дължина, но никоя не покриваше кобура за пистолет, който бе в най - ниската част на талията ми. Всъщност бях взела колана с нас на шопинг обиколката, просто за да съм сигурна. Рони мислеше че ставам параноична, но аз не ходех никъде без оръжие,след като се стъмни. Такива бяха времената. Полата беше достатъчно широка и достатъчно черна за да скрие факта, че носех кобур за пистолет със 9 милиметров Файстар в него. Потникът бе от достатъчно тежък материал, така че наистина не можеш да видиш дали под него има скрит пистолет. Всичко което трябваше да направя, е да сложа долнище с потника и пистолета си бе точно там, готов за изваждане. Това бе най - приятелското шик облекло, което някога съм притежавала. Прииска ми се  да го има в различни цветове, така че да имам поне две от тях.

Плана на Рони бе да отидем на клуб за рождения й ден. Клуб за танци. Никога не ходех на клубове. Не танцувам. Но отидох с нея. Да, тя ме изведе на дансинга, главно защото танцувайки сама привличаше прекалено голямо нежелано мъжко внимание. Накрая двете да танцуваме заедно, накара Казановите да стоят на разстояние. Въпреки, че да кажа че танцувах би било неточно. Стоях там и се клатушках. Рони танцуваше. Тя танцуваше, сякаш това й бе последната нощ на земята и използваше всеки свой мускул. Беше изумително и малко плашещо. Имаше нещо, почти отчаяно в това, сякаш Рони чувстваше студени ръце да се плъзгат по нея по - бързо и по - бързо. Или това беше просто проекцията ми към собствената ми несигурност. Станах на двадесет и шест по - рано тази година и честно казано, ако продължавах така, вероятно нямаше да трябва да се притеснявам за тридесетата си година. Смъртта изцелява всички болести. Добре де, повечето от тях.