Читать «Застрашеният вид» онлайн - страница 79

— Ще ви кажа какво стана — поде той с нормалния си гръмогласен тон, — това момиче ми спаси живота, това стана!

После всички заговориха в един глас, всички искаха да им разкажат. Само Лок мълчеше, като потъркваше брадичка и местеше поглед ту към Джордж, ту към Фейт. Джордж говореше бързо и за минута разказа на останалите цялата случка.

— Браво, Фейт. — Майкъл я потупа по гърба. — Много смело.

Клер кимна и леко потрепери.

— Определено смело — каза тя. — Веднъж налетях на една смъртоносна змия, докато вървях из храстите, те могат да ти изкарат акъла от страх!

Най-накрая Джордж вдигна ръка в знак, че иска да каже нещо. Той се обърна към Фейт:

— Бях в много лошо положение и не знам как щях да се оправя, ако не ми се беше притекла на помощ. А след някои неща, които се случиха по-рано… ами, не бих те обвинил, ако ме беше отминала.

Фейт се изчерви. Клер тихо се изкиска, а двамата непознати се спогледаха.

— Както и да е, аз не съм по големите думи, така че просто ще кажа: Благодаря ти, Фейт. Ти си смел и благороден човек. И добър приятел. Няма да забравя това — очите му бяха много искрени, когато й подаде ръка.

— Аз… ъ… ти… — тя бе толкова изненадана и трогната, че не знаеше какво да отговори. Хвана ръката му и я стисна.

И точно когато я дръпна, зърна яркоцветните пера над главата си. За момент помисли, че е малкото папагалче, което прелетя преди малко, но когато вдигна очи, разбра, че е по-голяма птица, която се изгуби сред дърветата. Сърцето й подскочи.

— Извинете ме — каза на Джордж и на останалите. — Сега ще се върна.

И се понесе след птицата, докато тя летеше ниско, почти до земята. Преведе я през няколко петна от светлина и сянка, през няколко каменисти плата и покрай един малък буен поток. За миг толкова се отдалечи, че Фейт бе сигурна, че ще я изгуби пак, и тази мисъл почти разби сърцето й. Но тогава съвсем неочаквано я видя на една покрита с мъх малка поляна. Стърчеше на един камък и си чистеше перата.

Останала без дъх, Фейт се закова на място и я зяпна.

Слънцето осветяваше поляната и най-сетне успя да я види ясно. Птицата вдигна глава и скочи от камъка на няколко крачки на земята. После изчурулика и пак скочи на камъка.

Фейт стоеше и я гледаше. После чу шум от криле над главата си и вдигна очи. Точно над себе си видя почти същите птици — бяха десетина-дванайсет. Те също кацнаха на полянката. Фейт зяпна, когато заваляха към земята като разноцветни скъпоценни камъни.

Скоро не можеше вече да намери своята птица сред останалите. Папагалите подскачаха по земята, местеха се и се разминаваха. После сякаш по команда хвръкнаха едновременно във въздуха, плавно и елегантно, като частици на един цял организъм. Плясъкът на крилете им изпълваше въздуха, докато се издигаха нависоко, волни и пълни с живот.

Фейт усмихната ги изпрати с поглед. Някак досега все си бе представяла един-единствен папагал, който живее тук в джунглата съвсем сам. Радваше се, че не е така, макар че отдавна трябваше да го знае. Природата не допуска никое създание да живее съвсем само.