Читать «Луциан» онлайн - страница 13

Прозях се и се засмях едновременно. Моята най-добра приятелка можеше без никакъв проблем да наниже три дузини въпроси, без да изчаква отговорите. Този път обаче тя се върна към темата.

— Сега сериозно. Защо си толкова бледа като лорда на Тайгър от мъгливото мочурище?

— Сигурна ли си… — започнах.

— Да ти дам ли огледало? — Сузи пое чикъпбургерите с пържени картофи. — Попитай Шейла, може да ти даде някое от своята колекция.

— Благодаря ти, Сузи, знам как изглеждам. — Исках да кажа: „Сигурна ли си, че искаш да чуеш защо съм така?“

— Хайде, не увъртай! Карай направо. Заради… него ли? Съжаляваш ли?

Сузи кимна към масата до вратата. На нея седеше Себастиан, заобиколен от цялата фракция „мацки“ и тъкмо си вадеше един косъм от окото. Себастиан имаше гъсти извити мигли и най-чувствените устни, които някога бях виждала. Миналото лято в сладкарницата на „Шанце“ го попитах как би усетил сладоледа с яйчен ликьор върху езика си. Дявол знае какво ме беше прихванало. Веднага след това избухнах в истеричен смях и ми се поиска да потъна в земята от срам. Но Себастиан повдигна едната си вежда и направи крачка към мен. А после отговори на въпроса ми.

Сега, както си чаках бургера и отвръщах на присмехулния му поглед, този спомен изведнъж оживя отново. Не само целувките, но и всички тези месеци, които последваха, след моя въпрос, наистина ме изпълваха и правеха щастлива. Да.

И все пак нещо липсваше. Когато преди пет седмици и половина задържах ръката на Себастиан, която се пъхна под завивката ми, той ме погледна в очите и каза:

— Не е от страх, че ще те изоставя аз. Страхуваш се, че ще го направиш ти. Затова не искаш да спиш с мен. Нали?

Когато зарових глава между раменете му, той нежно ме отблъсна. После стана и си тръгна.

Така отново беше на разположение на „Жулиетките“, които му се лепяха като мухи на мед. А и Себастиан престана да се съпротивлява.

— Ето ти бургера.

Сузи ми тикна таблата в ръцете и двете се отправихме към нашата маса. Когато минахме покрай групата на Себастиан, Шейла така се вторачи в мен, сякаш искаше с този поглед да ме изстреля на луната. Тя едва не седеше в скута на Себастиан.

— Хей, Бек, съжалявам за днес сутринта — издума Себастиан. За пръв път, от както се бяхме разделили, ме наричаше Бек. — Не исках…

— Но го направи — изсъска Сузи. — Следващия път си налапай „Келвин“ слипа, та да си затвориш човката.

Шейла пое дълбоко въздух. Върху розовия й блясък за устни се беше лепнало късче месо.

Себастиан се усмихна на Сузи. Още докато бяхме двойка, те постоянно влизаха в словесен бой, но по принцип хранеха симпатии един към друг.

— Тъй! — Сузи седна срещу мен на една от масите отзад и облиза оплесканите си с кетчуп пръсти. — Хайде сега разказвай какво стана.