Читать «Не казвай на никого» онлайн - страница 9
Харлан Коубън
Добронамерени приятели — често най-ужасните — ми говореха обичайните клишета и затова се чувствам в правото си да ви предупредя — просто изразете искрените си съболезнования. Не ми казвайте, че съм млад. Не ми казвайте, че съм щял да се почувствам по-добре. Не ми казвайте, че съм имал щастието да позная такава любов. Всички тези баналности ме вбесяваха. Ще ви прозвучи злобно, но те ме караха да зяпам идиота и да се питам защо още диша, докато моята Елизабет гние под земята.
Постоянно слушах онези глупости, че било по-добре да си „обичал и изгубил“. Фалш. Повярвайте ми, не е по-добре. Все едно да ми покажете рая и после да го изгорите. Отчасти беше така. Егоистичната част. Ала повече ме измъчваше мисълта, че Елизабет е лишена и от това. Не мога да изброя колко пъти виждам или правя нещо и си мисля, че на Елизабет щеше да й хареса. И раната пак се разлютява.
Хората се чудят дали съжалявам за нещо. Отговорът е: само за едно. Съжалявам, че е имало мигове, които съм изгубил, без да правя Елизабет щастлива.
— Доктор Бек?
— Още малко — помолих аз.
Поставих ръка върху мишката и насочих курсора към иконката „Прочети“. Кликнах:
„За: [email protected]
Тема: ЕП+ДБ /////////////////////“
В гърдите ми растеше оловна топка.
Време за целувки?
Това трябваше да е шега. Не си падам по загадките. Не си падам и по чакането.
Пак хванах мишката и насочих стрелката към хипервръзката. Кликнах я и чух първобитният модем да надава механичния си брачен зов. В болницата имаме стара система. Минава цяла вечност, докато отвориш браузъра. Чаках и си мислех: „Време за целувки, откъде знаят за времето за целувки?“.
Браузърът се отвори. Грешка.
Намръщих се. Кой беше пратил това съобщение? Опитах повторно. Отново грешка. Връзката бе прекъсната.
Кой знаеше за времето за целувки?
Никога не съм казвал на никого. С Елизабет не сме го обсъждали много, сигурно защото не беше нещо важно. Бяхме адски старомодни, затова просто си мълчахме по такива въпроси. Всъщност ни бе срам, но когато преди двадесет и една години за пръв път се целунахме, аз погледнах часа. Просто ей така. Отдръпнах се назад, сведох очи към своя касио и казах: „Шест и петнайсет“. И Елизабет отговори: „Време за целувки“.
Препрочетох съобщението. Вече започвах да се ядосвам. Това минаваше всякакви граници. Едно е да пратиш жесток имейл, но…
„Време за целувки.“
Е, времето за целувки беше утре в 18:15. Нямах голям избор. Трябваше да чакам дотогава.
Така да е.
За всеки случай записах имейла на дискета. Отворих опциите за принтиране и натиснах „Принтирай всичко“. Не разбирам много от компютри, но знам, че понякога можеш да проследиш произхода на едно съобщение по всички онези идиотии накрая. Чух принтера да се включва. Отново погледнах темата. За пореден път преброих чертите. Все още двадесет и една.
Пак се замислих за дървото и онази първа целувка и в моя задушаващо тесен кабинет започнах да усещам уханието на ягодови бонбони.
