Читать «Не казвай на никого» онлайн - страница 8
Харлан Коубън
Седнах на бюрото си и прегледах следобедния график. Пълен до пръсване, нищо ново. Завъртях се на стола и се приготвих да натисна бутона за триене. Само един имейл. Онзи, който по-рано накара Хоумър да извика. Погледът ми приковаха първите две букви на темата.
По дяволите.
Прозорецът беше форматиран така, че можех да видя само тези две букви и адреса на подателя. Не познавах този адрес. Цял куп цифри@comparama.com.
Присвих очи и натиснах десния бутон за смъкване. Четях темата буква по буква. С всяко кликване пулсът ми все повече се ускоряваше. Дишането ми се учестяваше. Натисках бутона и чаках.
Когато свърших, когато видях всички букви, препрочетох темата и усетих остра болка в сърцето.
— Доктор Бек?
От гърлото ми не излизаше звук.
— Доктор Бек?
— Един момент, Уанда.
Тя се поколеба. Чувах я по интеркома. После затвори. Продължавах да се взирам в екрана.
„За: [email protected]
Тема: ЕП+ДБ/////////////////////“
Двадесет и една резки. Вече четири пъти ги бях преброил.
Това беше жестока, отвратителна шега. Знаех го. Ръцете ми се свиха в юмруци. Зачудих се кое скапано копеле е изпратило имейла. С електронната поща бе лесно да останеш анонимен — най-доброто убежище за технострахливеца. Въпросът обаче беше, че малцина знаеха за дървото и нашата годишнина. Медиите изобщо не научиха за това. Шона знаеше, разбира се. И Линда. Елизабет може да бе казала на родителите и чичо си. Но иначе…
И кой от тях го беше пратил?
Исках да прочета съобщението, разбира се, но нещо ме спираше. Честно казано, мисля за Елизабет повече, отколкото показвам — не че заблуждавам някого, но никога не говоря за нея и за случилото се. Хората смятат, че съм смел, че се опитвам да щадя приятелите си, че избягвам хорското съжаление или някаква подобна глупост. Не е така. Когато говоря за Елизабет, сърцето ми се къса. Спомням си последния й вик. Спомням си всички останали без отговор въпроси. Спомням си безбройните „може би“ (малко неща, уверявам ви, действат толкова опустошително, колкото простото „може би“). Спомням си угризенията, ирационалната мисъл, че един по-силен, по-добър мъж навярно щеше да я спаси.
Казват, че било нужно много време, за да осмислиш една трагедия. Човек се вцепенявал. Не можел адекватно да приеме мрачната действителност. Пак ви казвам, това не е вярно. Поне за мен. Разбирах какво означава, че са открили трупа на Елизабет. Разбирах, че никога повече няма да я видя, че няма да имаме деца, че няма заедно да остареем. Разбирах, че това е окончателно и няма да има помилване.
Разплаках се. Разридах се отчаяно. Плаках така почти цяла седмица. Плаках по време на погребението. Не позволявах на никого да ме докосне, дори на Шона и Линда. Спях сам в леглото ни, заровил глава във възглавницата на Елизабет в опит да доловя аромата й. Рових в гардеробите й и притисках дрехите й към лицето си. Нищо не ме утешаваше. Беше странно и мъчително. Това бе нейният аромат, част от нея, и въпреки всичко продължавах да го правя.
