Читать «Не казвай на никого» онлайн - страница 21

Тогава какво бях видял преди малко?

На монитора продължаваха да текат вълни от пешеходци. Продължих да гледам още известно време с надеждата отново да я видя. Нищо. Всъщност къде беше това място? В оживен град, нищо повече не можех да кажа. Спокойно можеше да е в Ню Йорк.

Търси характерни особености, идиот такъв.

Опитах се да се съсредоточа. Дрехите. Добре, да видим дрехите. Повечето хора носеха шлифери или якета. Заключение: навярно бяхме по на север или поне някъде, където днес не беше особено топло. Страхотно. Можех да изключа Маями.

Какво друго? Загледах се в хората. Прическите? Това нямаше да ми помогне. Виждах ъгъл на тухлена сграда. Потърсих специфични особености, нещо, което да различава тази постройка от нормата. Нищо. Трябваше да намеря нещо, каквото и да е.

Пазарски чанти.

Някои носеха пазарски чанти. Опитах се да прочета надписите, но всички се движеха прекалено бързо. Помолих се да забавят ход. Те продължаваха да бързат. Вперих очи в тях на равнището на коленете им. Ъгълът на камерата не ми помагаше. Доближих лице към екрана и усетих топлината му.

Главно „Р“.

Това беше първата буква от надписа. Останалите бяха прекалено неясни, приличаха на ръкописен почерк. Добре, какво друго? Какви особености можех да…

Екранът побеля.

По дяволите. Натиснах бутона за презареждане. Върна се съобщението за грешка. Превключих на имейла и кликнах хипервръзката. Пак грешка.

Зяпах празния екран и истината отново изпълни ума ми — току-що бях видял Елизабет.

Можех да се опитам рационално да оборя тази мисъл. Но това не бе сън. Често сънувах Елизабет. Обикновено просто приемах завръщането й от гроба, прекалено благодарен, за да се съмнявам. Спомням си един сън, в който бяхме заедно — не помня какво правехме, нито къде се намирахме — и после, докато се смеехме, със смазваща увереност осъзнах, че сънувам, че скоро ще се събудя сам. Тогава протегнах ръце и я притиснах към себе си в отчаян опит да върна Елизабет в действителността.

Познавах сънищата. Образът на компютъра не беше от тях.

Не бе и призрак. Не че вярвам в призраци, но когато се съмняваш, трябва да си отворен за всякакви възможности. Ала призраците не остаряват. Онази Елизабет, която бях видял на екрана, беше остаряла. Не много, но все пак бяха минали осем години. Призраците не се и подстригват. Замислих се за онази дълга плитка на гърба й под лунната светлина. Замислих се за модерната къса прическа, която току-що бях видял. Замислих се и за онези очи, онези очи, които бях виждал от седемгодишен.

Това бе Елизабет. Жива.

Усетих, че в очите ми отново напират сълзи, но този път се овладях. Странно. Винаги бях плакал лесно, но след смъртта на Елизабет като че ли очите ми пресъхнаха. Не че бях си изплакал сълзите или някаква подобна глупост. Или че бях се вцепенил от мъка, макар че до известна степен можеше да е така. Мислех, че инстинктивно съм заел защитна поза. Когато Елизабет умря, аз отворих вратата и пуснах болката вътре. Оставих се да я изпитам докрай. И ме боля. Боля ме толкова много, че сега нещо първично не позволяваше отново да преживея същото.