Читать «Белова» онлайн - страница 20

— Не — отвърна приближилата се Василиса. — Стъклото е прозрачно само отвътре. — Така или иначе… знаят, че съм тук.

— Или предполагат. Ако са те търсили във влака, знаят накъде си тръгнал. Имаш ли много познати в Харков?

— Само ти. Василиса погледна отново през прозореца и се намръщи.

— Чакат някого.

— Полицай? — предположих аз. Василиса не отговори на този риторичен въпрос. Огледа стаята и попита:

— Нирвана или Янус? — Янус? — не разбрах аз. — Земя-14. През зимата — мраз, през лятото — жега. Там не живеят хора. Всичко ми стана ясно. Не си струваше да разчитам на това, че Василиса ще откаже да пусне полицая, когато рано или късно той се появеше. А и самият аз не бих я молил за това — ще дойде още една „акушерка“ и просто ще унищожи функцията на Василиса, тази малка, никому ненужна митница между Земята, Нирвана и Янус…

— Изобщо не ми се иска да избирам Янус — казах аз.

— Лошо се римува. Василиса, можеш ли да ме скриеш в Нирвана? Василиса погледна през прозореца, зад който беше лято.

— Веднага ще се отрежеш — каза тя.

— Нали вече не си функционал…

Мога да помоля местните да те скрият в селцето. Те вече са се понаучили да се грижат за новаците. Но ако полицаят реши да провери…

— Ще реши — кимнах аз, спомняйки си как Цай — полицаят от град Кимгим — преследваше Илан в резервата. Впрочем тогава Илан успя да се измъкне. Но Нирвана е съвсем друго нещо. Тук не е необходимо дори да ме преследват — един идиот с течащи от устата лиги и с блажена усмивка на лицето.

— Къде мога да се скрия на Янус?

— Сега. — Василиса се приближи към тумбестия бюфет и изтегли едно чекмедже. Наблюдавах я как прехвърля инструкциите за микровълновата печка и хладилника, книжа с някакви сметки (нима дори функционалите са принудени да плащат за електричество?). После в ръцете й се появи добре познатата ми книжка с кожена подвързия — митническият справочник. На обложката беше отпечатано със сребро: „ЯНУС“. Много хубава книжка. Единственото странно в нея беше дебелината й. Изглеждаше, сякаш се състои само от обложката. Така се и оказа: от Земята на Янус можеше да се пренася абсолютно всичко. Обратно — също. Списъкът от митнически правила за Земя-14 беше невероятно кратък. Но Василиса се интересуваше не от правилата. Тя извади от книжката измачкано листче и ми го подаде. — Ето. Жалко само, че компасът не работи там… Това беше нещо като нарисувана на ръка карта, примитивна, но разбираема. В ъгълчето имаше квадратче върху криволичеща лента — къщичката на Василиса на реката. Струпване от буци в средата — хълмове (макар че приличаха повече на опит на подивял от либидото си студент да нарисува множество големи гърди). В противоположния ъгъл на картата беше нарисувана кула (макар че и тя можеше да бъде взета за опит на студента да изобрази мъжкото си достойнство на фона на множество големи гърди).

— Далеч ли е?

— Тикнах пръст в кулата.

— Двайсет и два километра. — Василиса ме погледна със сериозно изражение.