Читать «Изкуството на заблудата» онлайн - страница 217
Ридли Пиърсън
Служителката в другия край на телефонната линия спокойно му съобщи името на собственика на превозното средство. Той й благодари и затвори.
— Дейна Итън — повтори механично Ламоя на глас.
Като го чу, Джанис изплиска кафето на гърдите си, бързо се избърса и изруга:
— Дейна Итън? — Нямаше ченге в Сиатълското полицейско управление, което да не знаеше това име — то бе набито в съзнанието на цялото население от френетичната медийна шумотевица.
Тя грабна книжата от коленете на Ламоя и започна да ги прелиства напред и назад, като проверяваше датите на актовете за пътни нарушения, издадени непосредствено преди и след липсващия.
— Не може да е вярно — каза тя. — Това като че ли е било два
Ламоя не можа да произнесе нито дума. Беше го чувствал през цялото време, но едва сега можеше да докаже, че в крайна сметка това не е било „случайна стрелба“.
Нейтан Прейър щеше да отиде в затвора.
53.
На пет минути път от благополучието
Марио — ако изобщо имаше такъв — бе открил един наистина евтин имот, който все пак бе на учудващо кратко разстояние от центъра на града и му даваше възможност да доставя пици там. Сградата изглеждаше по-стара от Господ. Кварталът, добре познат на полицейските патрули като предпочитано място за дейността на бандите — район на складове и предприятия от леката промишленост — бе в упадък повече от десетилетие, откакто хардуерът бе загубил битката със софтуера за местната икономика. Тухлените постройки и напуканият асфалт приютяваха ръждясалите скелети на стари коли. На пет минути път от благополучието.
Пицарията разполагаше с щанд за приходящи клиенти, двама готвачи, четирима разносвачи и чифт огромни фурни. От тонколоните се лееше алтернативен рок, достигащ опасни децибели. Растафарианецът, който приемаше поръчка по телефона, вдигна пръст — знак, че ей сега ще дойде при нея. Като затвори, той извика нещо към мършава, накичена с безброй обици, около двадесетгодишна девойка в другия край на малкото помещение. Бялото момче до нея, което се изживяваше като гангстер — целите му ръце бяха покрити с морави татуировки, изобразяващи паяжини и бодлива тел, — ръсеше, слава богу с домакински ръкавици на ръцете, един блат с резенчета гъби.
Матюс отвори със замах полицейската си карта:
— Има ли горе бременна млада жена?
— Може и да има — отговори растафарианецът. Не бе имал време да проучи обстойно полицейската й карта, така че я впечатли, като добави: — Какво прави един лейтенант на улицата?
— Вие ли сте собственикът?
— Ами. Просто управител. Вие от жилищната полиция ли сте? — За него това си беше просто шега.
— Маргарет — каза Матюс. — Името й е Маргарет.
— Така ли?
— Тук съм, за да й помогна.
— Обзалагам се, че е така.
— Кога за последен път са идвали на проверка от градската хигиенно-санитарна служба?
— Втора стая — отговори той. — Намира се вляво.
— А какво ще кажете за заместник-шерифа?
— За кого?
— Колата му е на една пряка оттук.
