Читать «Джейк Ренсъм и виещият сфинкс» онлайн - страница 8

— Добре ли си, синко?

Каквото и да бе отвърнал Брендън, думите му потънаха в прегръдката на баща му. Джейк забеляза приликите между двамата: тъмните очи, черната коса… Понякога вземаше последната снимка на родителите си и я сравняваше с отражението си в огледалото в банята. Бе висок като баща си, имаше и същата пясъчноруса коса, но бе взел сините очи и малкия нос на майка си. Взирането в огледалото му даваше известна утеха, караше го да се чувства по-близко — макар и с мъничко — до своите родители.

Джейк не откъсваше поглед от прегръдката между баща и син. Стоеше като хипнотизиран пред тази проява на дълбока и искрена любов. Първоначално го обзе тъга, последвана от копнеж и заменена накрая от нотка студена ревност. Знаеше, че не е прав, че не бива да изпитва подобно чувство, но не можеше да се сдържи.

Брендън се измъкна от прегръдката на баща си, изглеждаше разтревожен.

— Джейк, ако искаш баща ми може да те откара у дома…

Джейк отстъпи две крачки и поклати глава. Преглътна трудно, за да прочисти гърлото си.

— Аз… аз дойдох с колелото.

— Синко — обърна се към него бащата на Брендън, — няма никакъв проблем.

Джейк настръхна от това нехайно използване на думата синко. Този човек не му беше баща.

— Благодаря ви, господин Фан. Предпочитам да се прибера сам.

Бащата на Брендън се поколеба за миг, сетне прегърна сина си през рамо и каза:

— Ако си сигурен…

Джейк кимна и се запъти към колелото си. С всяка следваща крачка нагретият от слънцето бетон започна да изгаря все по-силно босите му крака. Ускори ход, но причината не бе в горещината. Просто искаше да се махне час по-скоро от това място.

Стигна до колелото си и се обърна, за да хвърли последен поглед към училището, над което се стелеше дим. Залата за таекуондо изглеждаше в такова състояние, че през следващата седмица в нея едва ли щяха да се провеждат тренировки. Имаше предостатъчно неща, с които да запълни свободното си време. У дома го чакаха достатъчно книги и статии, които да прочете. Освен това, двамата с чичо Едуард бяха планирали за следващия ден посещение на природонаучния музей в Ню Йорк. След два дни там откриваха изложба, посветена на Древен Египет и един приятел на Едуард бе уредил да я разгледат преди официалната й премиера.

Джейк понечи да обърне гръб на училището, когато край камиона на пожарникарите зърна едър мъж, скрит донякъде от облак дим. Той се открояваше от тълпата не само заради черния си костюм на фини райета, но и заради едрата си фигура. Огромният мъж мина зад камиона и изчезна от погледа на Джейк.

Джейк обаче го позна.

Не може да бъде…

Изрече името на мъжа, сякаш се опитваше да го призове да застане отново пред погледа му.

Морган Дръмонд.

Мъжът обаче не се появи и увереността на момчето започна да се разсейва.

В края на краищата, тази забулена от дим фигура би могла да принадлежи всекиму: на капитана на пожарникарите, на шефа на полицията… Пък и какво ли можеше да прави Дръмонд тук? Джейк го бе видял за последен път в Британския музей в Лондон. Дръмонд ръководеше отдела за сигурност в Бледсуърт Съндрайс & Индъстриз, корпорацията, спонсорирала последните разкопки на родителите му, преди да изчезнат.