Читать «Пътят на дракона» онлайн - страница 27

— За бога, дете, по-добре не говори.

Поведе я бързо през навалицата към една тясна висока каруца. Вехтите дъски изглеждаха яки, а на извити железни пръчки беше опънат насмолен брезент, който да пази от дъжда топовете сив плат. Осите бяха железни и дебели, колелетата — обковани със стомана. Твърде яка каруца за някакви си топове плат. Двете мулета във впряга едва ли можеха да теглят нещо толкова тежко, помисли си с ужас Ситрин. Цялата схема беше повече от прозрачна. Стражите на принца щяха да се досетят за измамата дори без нейното позорно пелтечене и смехотворна маскировка. Стомахът й се надигна. Добре, че не беше яла нищо тази сутрин — фалшивите й мустаци едва ли щяха да издържат на повръщането. Майстор Уил се наведе към нея и прошепна в ухото й:

— Най-отгоре има два реда плат. Отдолу са подредени запечатани кутии и сандъчета. Ако брезентът пропусне и товарът се намокри, няма страшно.

— Книгите… — промълви тя.

— Книгите са опаковани в толкова овчи кожи и восък, че можеш да вкараш каруцата в морето. За тях нямай грижа. Не мисли какво има отзад. И в никакъв случай недей да ровиш в товара.

Ситрин се подразни. Той за глупачка ли я имаше, или какво?

— Можеш да спиш отгоре, върху платовете — продължи майстор Уил. — Никой няма да се усъмни. Слушай какво ти казва водачът на кервана, грижи се за мулетата и недей да си общуваш много-много с другите.

— Да, сър — каза тя.

— Добре тогава. — Старецът я потупа по рамото. Усмивката му беше насилена и напрегната. — Желая ти късмет.

Обърна й гръб и тръгна към магазията си. Ситрин с мъка потисна желанието си да извика след него. Указанията му бяха толкова оскъдни… Сигурно имаше още нещо, някаква задача за нея, подготовка някаква и съвет, който да й даде. Преглътна, сгърби рамене и обиколи каруцата. Мулетата я погледнаха тъпо. Поне те не бяха уплашени.

— Аз съм Таг — представи им се тя, после прошепна в дългите им меки уши: — Е, всъщност съм Ситрин. — Жалко, че не им знаеше имената.

Видя войниците чак когато се покатери на капрата. Мъже и жени с доспехи от дебела кожа и с мечове на кръста. Всичките бяха първокръвни с изключение на един тралгун с халки на ушите и гигантски лък на рамо. Капитанът на охраната, тралгунът и един възрастен мъж с дълга роба и прибрана назад коса разговаряха енергично с тимзинския водач на кервана. Ситрин стисна юздите, кокалчетата на ръцете й побеляха от напрежение. Капитанът кимна към нея, а водачът на кервана вдигна рамене. Ситрин гледаше с ужас как тримата войници тръгват към нейната каруца. Трябваше да бяга. Щяха да я убият.

— Момче! — каза капитанът, впил в нея светлите си очи. Беше суров мъж, по-млад от магистър Иманиел и по-стар от Безел. Пясъчнорусата му коса беше твърде къса според антийската мода и твърде дълга според модата на Свободните градове. Наведе се напред и вдигна вежди. — Момче? Чуваш ли ме?

Ситрин кимна.

— Не си малоумен, нали? В договора ми не пише, че ще охранявам момчета, които не могат да спазват елементарни указания.

— Да. Не — изграчи Ситрин. Изкашля се, като внимаваше да удебелява гласа си по момчешки. — Да, сър.