Читать «Пътят на кралете (Том I)» онлайн - страница 71

Така се оголиха мъжете, които бяха в безопасност в задните редици. Паршендските стрелци очевидно знаеха какво предстои; те се приготвиха и пуснаха един последен залп. Стрелите връхлетяха моста като вълна, свалиха шестима и пръснаха кръв по тъмното дърво. Духчета на страха — повратливи и виолетови — наизскачаха от дървото и замърдаха във въздуха. Мостът се олюля, стана много по-трудно да го бутат след внезапната загуба на другарите им.

Каладин се препъна, ръцете му се плъзгаха. Падна на колене и се катурна напред, надвеси се над пропастта. Едва успя да се задържи.

Олюля се, едната му ръка се клатушкаше над бездната, другата стискаше ръба. Пренапрегнатият му ум се измъчваше от замайването при взирането надолу по голата скала, надолу в празнотата. Беше красива; винаги му беше харесвало да се катери по високи скали заедно с Тиен.

Инстинктивно се изтегли обратно на платото, пълзейки заднешком. Група пехотинци с щитове бяха заели позиции за бутане на моста. Стрелците с лъкове разменяха изстрели с противника, а войниците избутаха моста на мястото му, тежката кавалерия с тътен премина оттатък и се стовари върху паршендите. Четири моста бяха паднали, но шестнадесет бяха разположени в редица и позволяваха сполучливо нападение.

Каладин опита да помръдне, да изпълзи далеч от моста. Но просто падна, където си беше, тялото му отказа да се подчини. Не можеше дори да се претъркули по корем.

Трябва да отида…, каза си уморено той. Да видя дали дълголикият е още жив… Да превържа раните му… Да го спася…

Но не можа. Не беше в състояние да се движи. Не можеше да мисли. За негов срам просто се остави да затвори очи и да се отпусне в несвяст.

* * *

— Каладин.

Не искаше да отвори очи. Събудеше ли се, щеше отново да се озове в онзи ужа̀сен свят на болката. Там беззащитни, изтощени мъже бяха пращани срещу редиците на стрелците с лък.

Онзи свят беше кошмарът.

— Каладин! — женският глас беше тих като шепот, ала настойчив. — Те ще те изоставят. Ставай! Ще умреш!

Не мога… Не мога да се върна…

Остави ме.

Нещо го перна през лицето, леко плясване от енергия и ужилване. Той се сви. Усещането беше нищо пред останалите му болки, но някак се оказа много по-властно. Вдигна ръка и плесна. Движението се оказа достатъчно да прогони и последните остатъци от вцепенението.

Опита да отвори очи. Едното отказа — кръв от порезната рана на бузата му се беше стекла и съсирила около клепача. Слънцето се беше преместило. Минали бяха часове. Той изстена. Седна, отри засъхвалата кръв от окото си. Земята наоколо беше осеяна с тела. Миришеше на кръв и нещо по-лошо.

Двама окаяни мостови разтърсваха всяко тяло, търсеха признаци на живот, после сваляха елеците и сандалите, като изритваха кремлингите, които вече бяха почнали да ядат труповете. Мъжете никога не биха проверили Каладин — нямаше какво да отмъкнат от него. Щяха да го оставят при труповете, проснат на платото.

Вятърното духче на Каладин пърхаше тревожно във въздуха над него. Той потърка брадичката си там, където тя го беше плеснала. Едрите духчета като нея можеха да местят малки предмети и да нанасят леки ударчета с енергия. Това ги правеше още по-досадни.