Читать «Пътят на кралете (Том I)» онлайн - страница 268

— За да направиш какво?

— За да направя каквото трябва. За доброто на Алеткар.

— Че аз тъкмо това правя, стари приятелю. Избивам паршендите. Печеля слава и богатство за нашето кралство. Търся отмъщение. Най-добре за Алеткар ще бъде, ако престанеш да губиш толкова време в лагера и спреш да говориш, че трябва да избягаме като някакви страхливци. Най-добре за Алеткар ще бъде, ако отново започнеш да действаш като мъж.

— Достатъчно, Садеас! — отговори Далинар, по-високо, отколкото му се щеше. — Позволих ти да дойдеш с нас заради твоето разследване, а не за да ми се подиграваш!

Садеас изсумтя.

— Тази книга съсипа Гавилар. Сега прави същото и с теб. Така си се наслушал на историите в нея, че главата ти е пълна с лъжливи идеали. Никой никога не е живял според Кодекса.

— Ами! — възкликна Далинар и махна с ръка, после обърна Храбрец. — Днес нямам време за недостойните ти намеци, Садеас.

Яхна коня, ядосан на Садеас и още по-ядосан на себе си, задето не можа да се овладее.

Прекоси моста, кипящ от гняв и замислен за думите на Садеас. Припомни си деня, когато двамата с Гавилар стояха пред Невъзможния водопад в Колинар.

Сега е различно, Далинар, рече му тогава неговият брат. Виждам нещата така, като никога не съм ги виждал преди. Иска ми се да можех да ти покажа какво имам предвид.

Това стана три дни преди смъртта на Гавилар.

* * *

Десет удара на сърцето.

Далинар затвори очи и задиша, бавно и успокояващо, докато зад обсадния мост хората му се подготвяха да прехвърлят последната пропаст. Забрави Садеас. Забрави виденията. Забрави тревогите и страховете. Просто се съсредоточи върху ударите на сърцето.

Наблизо чулите дращеха по скалата с твърдите си черупчести нозе. Далинар усети вятъра върху лицето си. Миришеше на влага. Винаги миришеше така в тези брулени от бурите земи.

Оръжията потракваха, кожите скърцаха. Далинар вдигна глава към небето. Сърцето бумтеше дълбоко в него. Блестящото бяло слънце опари клепачите му.

Мъжете се въртяха, викаха, ругаеха, разхлабваха мечовете в ножниците, проверяваха тетивите на лъковете. Усещаше напрежението им, нетърпението, примесено с вълнение. Сред войниците от земята започнаха да излизат духчета на очакването, прилични на дълги тесни знамена с един край, закрепен за скалата и друг — развяващ се на вятъра. Между тях извираха и малко духчета на страха.

— Готов ли си? — тихо попита Далинар. Вълнението се надигаше в него.

— Да — гласът на Адолин издаваше нетърпение.

— Никога не се оплакваш от начина, по който атакуваме — продължи Далинар, все още със затворени очи. — Никога не спориш с мен за това.

— Това е най-добрият начин. Войниците са и мои. Какъв е смисълът да сме Броненосци, ако не можем да поведем хората си в нападение?

Десетият удар на сърцето прозвуча в гърдите на Далинар. Колкото и шумно да беше наоколо, той винаги чуваше ударите, когато призоваваше своя Меч. Колкото по-бързо минаваха десетте удара, толкова по-скоро идваше Мечът. Следователно, колкото по-належаща беше нуждата, толкова по-скоро човек се оказваше въоръжен. Преднамерено ли беше това, или просто някакъв каприз на самия Меч?