Читать «Сделката на капитан Ворпатрил» онлайн - страница 287

— А останалото — въздъхна Ото — го видяхме с очите си. — Бавно, едновременно със сплескването на гъбата, зеленият куб започна да потъва под тъмнокафявата линия на терена.

— Кога ще спре да потъва и колко надълбоко ще се окаже? — попита генерал Алегре от мястото си на задния ред.

— Скоро, струва ми се. А колко надълбоко… да речем, че човек ще може да скочи от покрива без опасност за здравето си.

Кратко мълчание последва тази словесна картина. Ако Алегре обмисляше самоубийство във връзка с цялата тази история, каза си Иван, значи трябваше да избере друг метод, а не традиционния — скок от бойниците на ИмпСи. Грегор пръв се отърси и наруши хипнотизираното мълчание с думите:

— Благодаря ви, полковник Ото, презентацията ви разясни нещата.

— И аз благодаря, сир. Но големият въпрос, на който държа да получа отговор… — Той посочи отводнителната тръба. — Със сигурност знаем, че парчета от стените на тунела, изградени от микоразлагащия агент, са се смесили с калта. А калта, в по-голямата си част, сега се намира в реката. Какво прави онова нещо там, това питам аз. — Погледът, с който стрелна Арките, беше безпристрастен, но не и безстрастен.

— По този въпрос навярно ще може да ни даде по-подробна информация доктор Уедел. Надявам се, че сте отбелязали напредък през вчерашния ден, докторе. — По знак на Грегор Ото освободи катедрата, а Уедел я зае.

Уедел беше шейсетинагодишен учен с аристократично излъчване. Иван знаеше, че миналото му е доста по-интересно и разнообразно, отколкото подсказваше външността му, но това не го правеше по-лош учен. Тъкмо обратното навярно.

Уедел се изкашля нервно.

— Ами, сир… Всички знаем, че липсата на доказателства не е същото като доказателства за липса. Засега хората ми не са открили живи клетки на микоразлагащия агент в долното течение на реката. Открихме обаче фрагменти от тунелна стена, а това подсказва, че трябва да има и живи клетки. Има и една добра новина — живите клетки, които изследвахме, изглежда, не се чувстват добре в солена вода. Тоест, ако стигнат до морето, едва ли ще оцелеят.

— Това вече ви го казах — измърмори лейди гем Естиф. — Преди три дни.

Уедел я стрелна с поглед.

— Макар че горещо препоръчвам наблюдението да продължи, по мое мнение микоразлагащият агент представлява много по-малка заплаха за общественото здраве от няколко други биологични кошмара, с които вие, бараярците, живеете от години, в това число и местната екосистема на планетата. С други думи, благоразумие — да, паника — не. Впишете агента към списъка с останалите си проблеми и си живейте постарому, така казвам аз.

Тедж, която го слушаше напрегнато, изведнъж примигна и прошепна на Иван:

— Ама той е джаксънианец. Или най-малкото е бил.

— Знам — отвърна й Иван също шепнешком. — Грегор също го знае. Не казвай на никой друг.

Грегор измери с поглед биолога.

— Да разбирам ли, че сте склонен още днес да изпиете чаша вода от долното течение на реката? — Предвид настроението си Грегор не би се поколебал да участва лично в този експеримент, помисли си Иван. Като наблюдател, не като опитна мишка тоест. Дали не беше скатал някое шише с речна вода зад катедрата?