Читать «Диалози на мъртвите» онлайн - страница 9

— Може би още не — отвърна Дий. — Но ще ми бъде приятно да чуя професионалното ти мнение, Чарли.

Пен заобиколи масата, така че можа да погледне Рай и да й покаже неравните си зъби в нещо, която тя наричаше „гримус“, като се има предвид, че е предназначено да играе ролята на усмивка, а накрая се получава само гримаса.

— Е, ако имате излишък в бюджета, може.

Станеше ли въпрос за професионално мнение или за каквато и да е дейност, свързана с професията му, твърдото убеждение на Чарли Пен, че времето е равно на пари, правеше адвокатите да изглеждат лекомислени прахосници.

— Тогава с какво мога да ти бъда полезен? — попита Дий.

— Ония статии, дето се опитваше да ми намериш, какво стана с тях?

Пен не страдаше от никакви угризения и използваше Дий като неплатен сътрудник, но библиотекарят никога не се оплакваше.

— Ще ида да проверя дали няма нещо в днешната поща.

Той стана и се вмъкна в кабинета зад бюрото му.

Пен не помръдна от мястото си, вперил поглед в Рай. Тя отвърна на погледа му без да мигне и накрая каза:

— Да?

Отвреме-навреме тя се усещаше, че стария викинг я гледа така, сякаш отново чува зова на морето, макар отдавна да е спрял с плячкосването и изнасилването. Всъщност неговия предпочитан герой като че ли бе оня тип от пиесата (как, по дяволите, се казваше), който кръстосвал из Ардените и забождал по един стих на всяко дърво. Отвреме-навреме пред погледа й попадаха откъси от преводите му на Хайне. Отваряше някой файл или книга и намираше някой и друг ред, в който се разправя за отчаян любовник, вперил унил поглед в себе си или възторжен поглед в прозореца на възлюбената си. Присъствието им се обясняваше, ако имаше нужда от обяснения, от недоглеждане, придружено от вече познатата версия на гримус, което именно и получи вместо отговор сега, заедно с краткото: „Приятна работа“, след което той последва Дий.

Сега вече Рай посвети цялото си внимание на „Първи диалог“, преглеждайки го набързо, а след това връщайки се да го прочете още веднъж по-бавно.

Докато свърши с това, Дий се бе върнал и Пен отново бе заел обичайното си място в алкова на читалнята, откъдето му бе най-удобно да крещи обиди в лицето на млади студенти, чиято представа за тишина не се покриваше с неговата.

— Какво мислиш? — попита Дий.

— Мисля си защо чета това нещо — отвърна Рай. — Добре, писателя се опитва да бъде умен, използвайки един-единствен епизод, за да ни намекне за епохата, която предстои, но нещо като че ли не се получава, нали? Искам да кажа, за какво става всъщност въпрос? Това някаква метафора за живота ли е или какво? И каква е тая странна илюстрация? Надявам се, не ми показваш това нещо като най-добрата творба, която си прочел досега. Ако е така, няма нужда да чета купчината ти с вероятните победители.

Той поклати глава с усмивка. Това вече нямаше нищо общо с гримус. Усмивката му беше доста приятна. Едно от приятните й достойнства бе, че той я използваше да ознаменува както комплимент, така и обида, както беда, така и весел случай. Преди няколко дни например, друг човек на негово място би се огънал, когато една лошо хваната за стената лавица се срина под тежестта на двайсеттомния Оксфордски английски речник, пръскайки дошлите на посещение местни величия като пилци из целия току-що ремонтиран „Център за изкуство и наследство“. Само един от посетителите пострада, поемайки цялата тежест на том ІІ върху палеца на крака си. Това беше общинския съветник Сирил Стийд — върл противник на Центъра, чийто глас прозвуча наскоро в Съвета срещу „харченето на суха обществена пара за въздух под налягане“. Пърси Фолоус се бе объркал като пудел, изгубил стопанина си, страхувайки се от гневен обществен отзвук, докато Дий просто се бе усмихнал в камерата, отразяваща събитието за ВВС Мидйоркс, с думите: „Сега дори съветник Стийд ще бъде принуден да признае, че усвояването на някое и друго знание може да се окаже опасна работа и че въздуха ни може да е под налягане, но затова пък доста тежи“, след което бе продължил с обясненията.