Читать «Факторът Айнщайн» онлайн - страница 6

„Баща ми ме смяташе за глупав — спомня си Едисон по-късно — и аз почти реших, че съм пълен и неспасяем кретен.“

Като дете Алберт Айнщайн също изглеждал глуповат в сравнение с неговите връстници отчасти поради своята дислексия, която му създавала големи затруднения при говор и при четене.

„При него нормалното детско развитие протичаше много по-бавно — припомня си сестра му Майя Винтелер-Айнщайн — и той срещаше толкова големи затруднения със словото, че всички се бояхме, че никога няма да се научи да говори… Докъм седмата си година брат ми имаше навика, преди да каже каквото и да било изречение, дори най-простичкото и най-привичното за него, многократно да си го повтаря предварително наум, като само мърда устни.“

Слабите словесни умения на младия Айнщайн подтикват учителя му по древногръцки да му заяви: „Никога нищо няма да постигнеш.“ По-късно Айнщайн бил изключен от гимназията заради слаб успех, а после се провалил и на приемния изпит в колежа. Когато с цената на много и упорити усилия най-сетне завършил образованието си, необходимо за бакалавърска степен, той не получил ни едно академично отличие, нито пък успял да вземе препоръка за работа от когото и да било от преподавателите си. Принуден да постъпи като най-нисш служител в малко швейцарско патентно бюро, в средата на двайсетте си години Айнщайн изглеждал обречен на напълно посредствено съществуване.

Но ето че като станал на двайсет и шест, той най-неочаквано извършил нещо направо невероятно — през лятото на 1905 година публикувал своя труд „Специална теория на относителността“, в който била изведена и прочутата му формула E=mc². Шестнайсет години по-късно Айнщайн е носител на Нобелова награда и световна знаменитост. Дори днес, близо петдесет години след смъртта му, одухотворените искрящи очи на Айнщайн, гъстите му мустаци и ореолът от сребриста коса олицетворяват представата на хората за „гений“, а името му е синоним на свръхестествена интелигентност.

Какво е имал Айнщайн, което ние нямаме?

Именно това искал да узнае д-р Томас Харви. През 1955 година той бил дежурният патолог в болницата на Принстън точно в деня, когато Айнщайн починал. Така, по чиста случайност, съдбата отредила на д-р Харви да направи аутопсията на учения. Без да поиска разрешение от близките на покойника, той решава на своя отговорност да извади и да съхрани мозъка на Айнщайн. През следващите повече от четирийсет години д-р Харви пази мозъка на този гений на човечеството във формалдехид, като отделя от него сегмент по сегмент, за да го изследва под микроскоп, и не отказва да предоставя сегменти и на други изследователи. С каква цел ли? За да бъде разгадана тайната на гениалността на Айнщайн.

„Никой никога преди не е откривал ни най-малка разлика, която да отличава мозъка на гения от този на обикновения човек — споделя по-късно д-р Харви пред един журналист. — Така че възнамерявахме просто да го изследваме и да видим дали ще можем да намерим нещо.“