Читать «Пражкото гробище» онлайн - страница 6

Прекаляването с бира не им позволява да придобият дори най-бегла представа за собствената си простащина, но най-хубавото на тази простащина е дето не се срамуват от факта, че са германци. Взели са на сериозно един разпътен монах чревоугодник на име Лутер (ама как може да се ожениш за монахиня?) и то само защото е развалил Библията, като я превел на техния език. Кой беше казал, че са злоупотребили с двата най-важни наркотика в Европа, алкохола и християнството?

Мислят се за дълбокоумни, защото езикът им е неясен, няма точността на френския и никога не казва това, което би трябвало, поради щото германецът никога не знае какво иска да каже — и взима тази несигурност за дълбокомислие. С германците е като с жените, никога не стигаш до дъното. За беда дядо ми — няма нищо чудно, нали си беше австриец — ме накара да уча този неизразителен език, който като четеш на него, трябва трескаво да търсиш с поглед глаголите, а те никога не са там, дето би трябвало да бъдат. И така, намразих този език, както и йезуита, който идваше да ми го преподава, като ме биеше с пръчка по пръстите.

Според написаното от онзи Гобино за неравенството на расите изглежда, че ако говориш лоши неща за друг народ, то е, защото смяташ твоя собствен за по-висш. Нямам предразсъдъци. Откакто станах французин (и съм си наполовина французин по майка), разбрах какви мързеливци, какви мошеници, какви злобари, какви завистливци и горделивци извън всякаква мяра са те, до такава степен, та да си мислят, че който не е французин, е дивак, неспособен на усъвършенстване. Разбрах обаче, че за да накараш един французин да се съгласи с някой недостатък на своите съплеменници, е достатъчно само да кажеш нещо лошо за някой друг народ, например „ние поляците имаме този или онзи недостатък“, и понеже не искат да останат по-назад в нищо, дори в лошото, французите веднага отвръщат „о, не, тук във Франция е още по-зле“ и после се почва едно плюене на французите и така докато не се усетят, че си им погодил номер.

Не обичат себеподобните си дори когато извличат полза от тях. Няма нищо по-невъзпитано от френския кръчмар, който сякаш мрази клиентите си (и май е вярно) и искрено желае да ги няма (но не е така, защото французинът е много алчен). Ils grognent toujours. Опитайте се да ги помолите за нещо: sais pas, moi, и издуват устни, като че пърдят.

Зли са. Убиват от скука. Това е единственият народ, който дълги години е успявал да убеди гражданите си да си режат взаимно главите, добре че Наполеон отклонил бесовете им към други раси и ги пратил в стройни редици да рушат Европа.

Гордеят се, че държавата им, казват те, е могъща, но не спират да се опитват да я разбият: никой друг като французите не го бива повече да прави барикади по всеки повод и при всеки повей на вятъра, често без да знаят защо, просто увлечени на улицата от поредния разбойник. Французинът не знае какво иска — освен че не иска това, което има. А за да го изрази, непрекъснато пее песни.