Читать «Споделена любов» онлайн - страница 229

Дори беше стигнал дотам, да излъже Рот в очите. Когато кралят го попита как е, Ви срещна погледа му и замислено отговори, че макар все още да му е трудно да заспи, кошмарът си е отишъл и той се чувства много по-добре.

Пълни глупости. Беше като стъкло, покрито с безброй пукнатини. Достатъчно беше едно леко почукване и той щеше да се пръсне на хиляди късчета.

И то не само защото виденията му го бяха напуснали, нито заради повтарящия се кошмар. Е, да, тези неща също го тревожеха, но Ви знаеше, че и без тях щеше да се чувства по същия начин.

Гледката на Бъч и Мариса го убиваше.

По дяволите, не беше, защото завиждаше на щастието им или нещо такова. Напротив, адски се радваше, че нещата бяха сработили и дори мъничко бе започнал да харесва Мариса. Просто му причиняваше болка да е близо до тях.

Проблемът беше, че колкото и да бе неуместно и даже плашещо, в неговите очи Бъч… му принадлежеше. Беше живял с него месеци наред. Беше го спасил, когато лесърите едва не го убиха. Беше го изцелил.

И именно неговите ръце бяха превърнали Бъч във вампир.

Вишъс изруга и се облегна на парапета. Бутилката издрънча, когато той я остави пред себе си и олюлявайки се, надигна чашата си. О, почакай… тя бе почти празна. Ви взе шишето и я напълни, разливайки част от водката навън, после отново върна бутилката на парапета.

Когато изпразни и тази чаша, той се наведе напред и се загледа в улицата далеч под себе си. Главата му се замая и целият свят сякаш се завъртя около него. Изведнъж, насред връхлетелия го хаос, Ви откри най-подходящата дума за страданието, което го измъчваше. Сърцето му беше разбито.

Ама че бъркотия…

Вишъс избухна в ироничен смях — безрадостен звук, удавен почти веднага от бръснещия мартенски вятър.

Той вдигна единия си крак и стъпи върху студения камък. Разпери ръце, за да запази равновесие, и погледът му попадна върху ръката, от която беше свалил ръкавицата. Онова, което видя, го накара да се вцепени от ужас.

— Господи… не…

Господин Х. дълго се взира във Ван, преди най-сетне да поклати бавно глава.

— Какво каза?

Двамата стояха в сенките на ъгъла между „Трейд стрийт“ и Четвърта улица. Господин Х. беше адски доволен, че са сами. Защото просто не можеше да повярва на ушите си, а не искаше никой от другите да го вижда толкова изумен.

Ван сви рамене.

— Сега е вампир. Приличаше на такъв. Държеше се като такъв. И начаса ме разпозна, макар да нямам представа как изобщо ме видя. А онзи, когото премахна? Това беше най-странното от всичко. Онзи просто се изпари. Въобще не беше като онова, което се случва, когато ти пронижеш един от нас. А другият вампир го гледаше като втрещен. Често ли стават подобни неща?

Нищо подобно не се беше случвало. Особено пък онова с човека, на когото изведнъж му бяха поникнали вампирски зъби. То си беше направо противоестествено, също както и вдишването.

— И те пуснаха да си тръгнеш просто така? — попита господин Х.