Читать «Споделена любов» онлайн - страница 11

Тя си пое дълбоко дъх и се опита да овладее дишането си.

„Спокойно… спокойно. Добре си. И преди си се чувствала така.“

След известно време сведе поглед към тоалетната чиния. Беше изработена от чисто злато и водата, раздвижена от нейните сълзи, сияеше като огряна от слънчеви лъчи. Внезапно Мариса усети, че плочките на пода й убиват. Че корсетът се впива в тялото й. И че кожата й лепне от влага.

Вдигна глава и се огледа наоколо. Я виж ти! Беше избрала любимата си баня за своя срив, онази, украсена като яйцето с момините сълзи. Беше седяла надвесена над тоалетната чиния, заобиколена от нежнорозови стени, покрити с ръчно изрисувани зелени вейки и ситни, бели цветчета. Подът и умивалникът бяха от розов мрамор, изпъстрен с бели и кремави жилки. Аплиците бяха от злато.

Колко очарователно. Съвършеното място за пристъп на паника. От друга страна, истерията си подхождаше с абсолютно всичко, нали? Класика в жанра.

Мариса се оттласна от пода, завъртя кранчето на чешмата и се свлече в малкия, облечен в коприна стол в ъгъла. Роклята й се разстла около нея, сякаш беше животно, което най-сетне можеше да си почине, сега, когато драмата беше свършила.

Погледна се в огледалото. По лицето й бяха избили петна, носът й беше зачервен. Гримът й беше съсипан, косата й бе в безпорядък.

Значи така изглеждаше в действителност — нищо чудно, че всички в глимера я презираха. Незнайно как, те бяха разбрали истината за нея.

Господи… сигурно затова Бъч не я искаше…

„О, по дяволите, не!“

Последното, от което се нуждаеше в този момент, беше да мисли за него. Това, което трябваше да стори, бе да оправи външния си вид, доколкото бе възможно, и да избяга в стаята си. Вярно, да се крие, не беше никак привлекателно, но нима тя самата беше привлекателна?

Тъкмо посягаше към косата си, когато чу вратата на салона да се отваря. Откъм балната зала нахлу вълна от камерна музика, само за да затихне миг по-късно, когато вратата отново се затвори.

Страхотно! Сега не можеше да се измъкне. Все пак, може би беше само една жена, така че поне не трябваше да се тревожи да не подслуша нечий разговор.

— Не мога да повярвам, че разлях вино върху шала си, Санима.

Прекрасно — освен страхливка, беше и подслушвачка!

— Не си личи — отговори Санима. — Все пак, слава на Скрайб Върджин, че го видя, преди някой друг да е забелязал. Ей сега ще го почистим с малко вода.

Мариса тръсна глава, за да се съсредоточи.

„Не мисли за тях, просто си оправи косата. И в името на Скрайб Върджин, почисти тази размазана спирала. Приличаш на миеща мечка.“

Тя взе една кърпа и тихичко я намокри, докато двете жени влизаха в банята срещу нейната. Очевидно бяха оставили вратата открехната, защото гласовете им се чуваха съвсем ясно.

— Ами ако някой все пак забележи?

— Шшшт… нека свалим шала… о, господи! — Възклицанието беше придружено от кратък смях. — Вратът ти!