Читать «Вечна любов» онлайн - страница 206

— Готова ли си да излезеш? — попита тихо мъжки глас.

Спомените й се върнаха — бягството към къщата й през ливадата, борбата с лесъра.

Усети дръпването на увито около гърдите й въже и осъзна, че я изваждат от тръба в земята. После се озова в неголяма стая с неизмазани стени. Оглеждаше се в ужас, нямаше представа къде е. Помещението беше без прозорци, само с две малки капандури, покрити с черен плат. От тавана на кабели висяха три крушки без абажури. Въздухът беше пропит от миризмата на чамови дъски и сладникавия аромат на бебешка пудра, който идваше от лесъра.

Когато видя масата от неръждаема стомана и десетките ножове и чукове до нея, тя се разтрепери толкова силно, че започна да кашля.

— Не се плаши от тези неща — каза лесърът. — Не са за теб, стига да се държиш добре.

Ръцете му се заровиха в косата й и я разпиляха върху раменете.

— Сега ще вземеш душ и ще измиеш косата си. Ще я измиеш за мен.

Той се пресегна и вдигна вързоп дрехи. Сложи ги в ръцете й и тя разбра, че са нейните.

— Ако си послушна, ще ти разреша да ги облечеш. Но не и преди да те изчистим. — Побутна я към една отворена врата и в този момент звънна мобилен телефон. — Влез под душа. Веднага.

Прекалено объркана и вцепенена, за да се противопостави, Бела се препъна, пристъпвайки в недовършена баня без тоалетна. Движейки се, сякаш по чужда воля, тя се затвори вътре и пусна водата с треперещи ръце. Когато се обърна, видя, че лесърът е отворил вратата и я гледа.

Той закри долната част на телефона с ръка.

— Махни дрехите. Веднага.

Тя хвърли поглед към ножовете. Докато се събличаше, в гърлото й се надигна горчилка. Когато свърши, се прикри с ръце и се разтрепери.

Лесърът затвори телефона и го остави.

— Няма да се криеш от мен. Смъкни си ръцете.

Тя отстъпи, като вцепенено тръскаше глава.

— Свали ги.

— Моля те, недей…

Той пристъпи две крачки и я удари през лицето, запращайки я в стената. После я сграбчи.

— Погледни ме. Погледни ме. — Когато срещна втренчения му поглед, тя видя, че очите му светят от възбуда. — Господи, толкова е хубаво, че се върна.

Той я обви с ръце и я притисна към себе си. Заля я сладникавата му миризма.

Бъч е невероятен придружител, помисли си Мери, докато излизаха от онкологичното отделение на болницата „Свети Франциск“. Облечен в черно вълнено палто, с шапка в стил 1940 г. и страхотни тъмни пилотски очила, той изглеждаше като елегантен наемен убиец.

Което донякъде си беше истина. Тя знаеше, че е въоръжен до зъби, защото Рейдж беше проверил оръжията му, преди да ги пусне да излязат от къщата.

— Имаш ли нужда да свършим нещо друго, преди да се върнем? — попита Бъч, когато излязоха.

— Не, благодаря. Да си отиваме у дома.

Следобедът беше изморителен и нямаше никаква яснота около състоянието й. Доктор Делакроче все още се консултираше с колегите си и нареди да направят на Мери томография, както и нови лабораторни изследвания. Пак й взеха кръв, защото екипът искаше да провери отново някои чернодробни функции.

Господи, как се ядосваше, че утре ще трябва да идва пак и да прекара още една нощ в неизвестност. Когато двамата с Бъч стигнаха външния паркинг и влязоха в „Мерцедес“-а, тя се чувстваше напълно изтощена. Онова, от което наистина имаше нужда, беше да си легне, но беше толкова напрегната, че едва ли щеше да успее да заспи скоро.