Читать «Вечна любов» онлайн - страница 14

— Но оставаш часове след края на смяната си, непрекъснато заместваш някого. Влагаш прекалено много лични чувства. Знам, че в момента си тук вместо Бил. Искам да си тръгнеш, когато той дойде. И не искам да се връщаш поне две седмици. Тази работа е трудна, изцежда силите, трябва да се отдалечиш за малко от нея, да погледнеш нещата от друг ъгъл.

— Не сега, Ронда. Моля те, не сега. Имам нужда да съм тук повече от всякога.

Ронда нежно стисна ръката на Мери и усети, че е напрегната.

— Това място не е подходящо да решаваш собствените си проблеми и ти го знаеш. Искам да се върнеш, защото си един от най-опитните доброволци, с които разполагам. Но само след като си имала достатъчно свободно време да си изясниш нещата.

— Възможно е да не разполагам с толкова време — прошепна тихо Мери.

— Какво?

Мери се отърси от мислите си и се усмихна.

— Нищо. Права си, разбира се. Ще си тръгна веднага щом Били дойде.

Били пристигна след около час и две минути по-късно Мери беше вече навън. Прибра се у дома си, затвори вратата и се облегна на нея, заслушана в тишината. Ужасяващата, смазваща тишина.

Господи, искаше да се върне в офиса на горещата линия. Имаше нужда да чува тихите гласове на другите доброволци. И звънът на телефоните. И монотонното жужене на флуоресцентните лампи…

Защото, когато нямаше за какво да мисли, в главата й се въртяха безспирно плашещи образи. Болнични легла. Игли на спринцовки. Банки с лекарства. Като на моментна снимка видя себе си без коса, посивяла кожа и хлътнали дълбоко в черепа очи — вече не приличаше на себе си, това не беше тя.

Помнеше какво е да престанеш да бъдеш личност. Скоро след започването на химиотерапията бързо и мълчаливо беше причислена към групата на болните, на умиращите. За другите тя беше просто едно тъжно напомняне, че човек е смъртен и всичко е преходно.

Мери прекоси набързо всекидневната, стрелна се през кухнята, отвори плъзгащата се врата и се втурна навън в нощта. Страхът я стискаше за гърлото и я караше да се бори за всяка глътка въздух, а шокът от ледената нощ забави работата на белите й дробове.

Не знаеш със сигурност дали нещо не е наред. Не знаеш какво е…

Повтаряше си тези думи отново и отново като мантра и се опитваше да овладее паниката си, вървейки към басейна. Той не беше нищо повече от една голяма вана, вградена в земята. Беше изработен от специална американска пластмаса, а водата му, сгъстена от студа, изглеждаше като черно мазно петно на лунната светлина. Мери седна, събу обувките и чорапите си и потопи крака в ледения басейн. Остана така дори след като стъпалата й станаха безчувствени от студа. Искаше й се да има смелост да скочи вътре и да се потопи до решетката на дъното. Ако се хванеше за нея и останеше под водата достатъчно дълго, може би цялото й тяло щеше да стане абсолютно безчувствено.

Замисли се за майка си. За Сиси Лус, умряла в собственото си легло в къщата, която те двете винаги бяха смятали за свой дом.

Все още помнеше съвсем ясно всичко. Светлината, която се процеждаше през дантелените завеси на спалнята и образуваше по мебелите фигури, подобни на снежинки. Бледожълтите стени и светлосивия килим. Любимата завивка на майка й, онази с малките червени розички на кремав фон. Миризмата на индийско орехче и джинджифил, разнасяща се от купичката със сушени листа и подправки. Разпятието на стената над извитата табла на леглото и статуята на Богородица на пода в ъгъла.