Читать «Кръвна линия» онлайн - страница 230

Макар че не гледаше как потопът поглъща лампа след лампа, отброявайки последните секунди от живота му, продължаваше да чува как Смъртта идва за него. Двама души бяха коленичили и се молеха.

„Още по-големи глупаци“.

След всичко извършено в онази лаборатория Бог със сигурност щеше да остане глух за молбите им за спасение.

Грохотът се превърна в оглушителен рев — и водната стена се стовари върху вагона. Ударът запрати всички назад и влакът се понесе по релсите. Клатеше се диво, но се движеше.

Хората започнаха да се изправят и да се опитват да се хванат за дръжките.

Водата проникваше през цепнатините и шевовете, но вагонът се носеше през тунела като куршум в цев.

Никой не говореше, всеки се страхуваше да даде израз на надеждата си.

Дори молитвите престанаха, молещите се бяха забравили за своя Бог.

— Мазето е отпред! — извика някой през рева на разбеснелия се звяр, който ги тласкаше напред. — Виждам светлини!

Тайното депо.

Движеха се твърде бързо.

— Има ли ръчна спирачка? — извика Едуард.

Охранителят се втурна напред.

— Да!

Едуард се присъедини към него, а краят на тунела се носеше неудържимо към тях. Наистина видя светлини отпред — но те бяха от ослепителен пожар.

Охранителят забрави за спирачката и седна на пода.

Едуард също.

Мигове по-късно вагонът излетя в сърцето на пъкъла. Водата се понесе през подземния лабиринт, превръщайки се в пара. Навсякъде ревяха и съскаха пламъци. Техният малък пакет въздух беше от полза само колкото да напълни дробовете им, за да запищят — и те го направиха, докато изгаряха бавно.

15,08 ч.

Кат се беше вкопчила във врата на мъжа си, който я носеше на ръце.

Кръв течеше от безбройните плитки и дълбоки порязвания — раните от битката й с летящата орда.

Опитваше се да ги отблъсне, когато Монк и Ковалски се спуснаха от небето, освободиха парашутите си и се втурнаха да й помагат. Тя почти падна от дървото в ръцете на Монк. Той беше хванал последните няколко летящи машини с изкуствената си ръка. Яката синтетична кожа и смазващият захват набързо се справиха с гадините.

Кат определено не би отказала подобна ръка и му го каза.

„Още нищо не си видяла“, отвърна й той.

Сега бягаха през гората, преследвани от десетки роботи, създания от всякакъв вид. Загубата на кръв и изтощението от битката бяха превърнали света в мъглява картина със сенки по краищата.

Ковалски стреляше зад тях, като държеше повечето преследвачи на почетно разстояние, но противникът бе твърде многоброен. Подобно на мравки, напускащи наводнения си мравуняк, легионът пълзеше, скачаше, въртеше се, заравяше се, отлиташе от унищожението зад тях.

— Натам! — извика Монк на Ковалски, когато излязоха на някаква широка поляна.

Една стърчаща скала със стръмни стени им предлагаше удобна позиция за отбрана. Побягнаха с все сили към нея.

Кат гледаше от ръцете на съпруга си как ловците излизат от гората от всички посоки и се понасят към тях през тревата. Бяха стотици.