Читать «Колекционерът» онлайн - страница 5

Една жена отговори, заета съм. Попитах я дали не знае някой друг телефонен номер и тя ми даде два. Взех такси и отидох до адреса на втория. Няма да кажа какво се случи, освен че не беше добре. Бях прекалено нервен, помъчих се да се държа, сякаш знам всичко за тези неща и разбира се, тя забеляза, беше стара и ужасна, ужасна. Искам да кажа, и долния начин, по който се държеше, и на външен вид. Беше изхабена, невъзпитана. Като екземпляр, който не бихте взели в колекцията си от пеперуди. Помислих за Миранда, ако ме види в такова положение. Както казах, опитах се да го направя, но беше много лошо, така че не бях много упорит.

Не съм от грубите, пробивни хора, никога не съм бил, винаги съм имал по-високи аспирации, както казват. Кръчли твърдеше, че в наши дни няма да стигнеш доникъде, ако не блъскаш с лакти и викаше: „Гледай Стария Том. Виж докъде стигна, защото се подмазва.“ Кръчли се държеше много фамилиарно, прекалено много, според моето скромно мнение. Но умееше да се подмазва, ако ще му донесе полза. На мистър Уилямс, например. Малко повече жизненост, Клег, ми каза веднъж мистър Уилямс, когато бях дежурен в приемната за граждани. Хората обичат от време на време да им се усмихнеш, да се пошегуваш, продължи той. Наистина, не всички сме родени с тази дарба, като Кръчли, но поне можем да опитваме, нали? Това наистина ме вбеси. Мога да кажа, че ми беше писнало до смърт от работата в кметството и щях да напусна при всички случаи.

Една от причините леля Ани да ми дойде до гуша, мога да го докажа, беше, че започнах да се интересувам от някои книжки, които могат да се купят в Сохо, книжки с голи жени и всичко останало. Списанията можех да скрия, но исках да си купувам и книжки, а не можех, за да не би тя да ги види. Винаги съм искал да правя снимки. Веднага си купих фотоапарат, разбира се, „Лайка“, най-добрия, с телеобектив и всички принадлежности. Основната ми идея беше да снимам живи пеперуди като известния господин С. Бофоа, но често, когато излизах за да попълвам колекцията си, попадах и на други работи. Ще се изненадате какви неща правят двойките на места, на които не би трябвало да ги правят, така че снимах и това.

Разбира се, старата жена отгоре на всичко ме и притесняваше. Например, беше решила да направи пътуване с кораб до Австралия, за да се види със сина си Боб, чичо Стив, по-малкия й брат, и семейството му, и искаше да отида и аз, но както казах, вече не исках да съм с леля Ани и Мейбъл. Не че ги мразех, но човек би могъл веднага да разбере какви са те, дори по-добре от мен. Какви са, беше очевидно; искам да кажа, дребни хора, които никога не са излизали от дома си. Например, те очакваха винаги да съм с тях и да им казвам какво съм правил, ако случайно остана сам в продължение на час-два. В деня след гореспоменатото аз им казах направо, че няма да отида в Австралия. Не го приеха много лошо — в края на краищата, смятам, че са имали време да си помислят чии са парите.

За първи път тръгнах да търся Миранда няколко дни след като се върнах от Саутхемптън, където ходих, за да изпратя леля Ани, по-точно на десети март. Бях отново в Лондон. Нямах никакви истински планове. Казах на леля Ани и Мейбъл, че може да замина в чужбина, но не бях много сигурен. Леля беше наистина разтревожена. В нощта преди да отпътуват, проведе с мен много сериозен разговор — как не трябвало да се женя, как се надявала… тоест, ако тя не види преди това младоженката. Наговори много работи за това, че парите са мои, че става дума за моя живот в края на краищата, колко съм щедър и така нататък, но виждах, че се страхува да не се оженя за някое момиче и да не загубят парите, от които и без това толкова се срамуваха. Не я обвинявам, това е естествено, особено когато имаш саката дъщеря. Мисля, че хората като Мейбъл би трябвало да се убиват безболезнено, но сега не за това става дума.