Читать «Неморално предложение» онлайн - страница 4
Керстин Гир
— Оли! — извика Щефан отдолу. — Започвам да броя до десет и ако до тогава не си замъкнала задника си до колата, още утре ще подам молба за развод. Едно…
— Ела горе и виж сам, ако не ми вярваш!
— Три, четири…
Трескаво отворих чекмеджето, поне да си сложа бельо. Видях любимите си черни бикини, но къде беше сутиенът, който вървеше в комплект с тях?
— Пет, шест…
— Е, не толкова бързо де!
— Седем, осем, съвсем сериозен съм, Оли. Ако събера времето, през което съм те чакал, се получават най-хубавите ми години! Толкова си туткава, че не се траеш!
Туткава! Е, тази обида няма да я оставя ненаказана. Измъкнах една тениска и дънки от гардероба и се напъхах някак си в тях за рекордно кратко време. Ако имаше нещо, което не бях, то това е да съм туткава.
— Девет, десет! — извика Щефан, докато се спусках надолу по стълбите и триумфираща застанах пред него.
— Не съм туткава — изпуфтях, докато с мъка закопчавах дънките си. — Върни си думите назад.
Щефан ме гледаше с широко отворена уста. Но дори и когато гледаше толкова тъпо, като сега, пак си оставаше най-хубавият мъж на света. С късо подстриганите си руси къдрици и с леко загорялата си от слънцето кожа изглеждаше като копие на Брад Пит. А и в погледа му и във всеки негов жест имаше нещо специално, което го правеше просто неустоим. Нямаше дори и едно момиче в района, което да не си е падало по него. Да не говорим за момичетата в университета! Той можеше да има всяка от тях. (И доколкото ми е известно, беше отказал само няколко от предложенията. Но това е било преди аз да се появя.) Нямаше ден, в който да не се замисля и да не съм благодарна, че избра да се ожени точно за мен. За мен, малката невзрачна Оливия, която не можеше да държи в ред дори гардероба си. През живота си не бях искала нещо толкова силно, колкото този мъж. Съвета на приемната ми майка — „Човек не се храни от красива чиния“ — отхвърлих, без да се замислям. Колко жалко, че не приличах поне малко на Дженифър Анистън. Приличах по-скоро на… сега като се замисля не приличах поне малко на никоя известна личност. Но имаше дни, в които изглеждах като карфиол. Това се дължеше на светлорусите ми естествени къдрици, за които чудно защо някои хора ми завиждаха.
— Мили Боже, наистина ли искаш да дойдеш в този вид? — попита Щефан.
— Нали искаше да побързам. — Обух си обувките. — Това е. Можем да тръгваме!
