Читать «Лъжи» онлайн - страница 148

— Порша — казвам високо името й, сякаш го произнасям за пръв път.

— Радвам се, че спомена Порша. Тя е моята безопасност. Никога не поема рискове, ако не се налага.

Много внимателно наблюдавам движенията му. Челюстта му е напрегната, гневът от онова, което го е хванало в засада, е очевиден, но няма признание. Инхалаторът. Думите на Рейф. Тя никога не поема рискове, ако не се налага.

Мъж в тъмен костюм маха с ръка, опитвайки се да привлече вниманието на Рейф. Адвокатите се въртят наоколо. Той вдига пръст — знак, че ми остават само няколко минути. Ами ако се е наложило Порша да поеме риск? Колко далеч би отишла, за да защити интересите си? Рейф посочва табелка на стената между главите ни „Към центъра на Дарвин“.

— Приспособи се или умри. Това е най-голямото откритие на Дарвин. — Той се закашля. — И моето.

Чувам бучене в ушите си и за миг се питам дали няма да припадна. В мен пламва гняв.

— Не, Рейф, голямото откритие е, че или се бориш, или умираш. — Изваждам от чантата си една от неизползваните медийни карти на Лекс. Той посяга да я вземе, но аз дръпвам ръката си. — Какво ще получа в замяна?

— Не си в положение да искаш нищо. — Втренчваме се един в друг и после на лицето му се изписва нещо.

— Добре. — Част от гнева му изчезва. — Ще ти дам спортсменски шанс. Ще играя по правилата на Дарвин. Имаш пет минути, преди да се обадя на полицията. — Обръщам се да побягна, но Рейф хваща ръката ми. Изпълва го нова настървеност. — Не бързай толкова. Какво е „хрътка“?

Поглеждам го. Рейф стои до вкаменелости на милиони години, свидетелство за неспособността им да се приспособят към променящите се времена.

— Това съм аз.

Тръгвам по коридора, следвайки табелките към изхода. Вървя бързо, но не чак толкова, че да привлека внимание, болезнено съзнавайки, че петте минути на Рейф може да са само две. За човек, който вярва в статистиката и компютърното моделиране, аз взимам решение, с което Елоуид би се гордяла — разчитам на интуицията си. Порша, съвпаднаха ли интересите ти с тези на Пол? Алибито, среднощната среща… Хуквам, завивам зад ъгъла и виждам облак от разноцветни балони, които подскачат по коридора и под тях — Елоуид.

— Номерът с алергиите не мина. Похарчих цяло състояние да купя балоните от един тип пред метростанцията. — Тя вижда изражението ми и пита: — Какво се случи?

— Порша… — Гласът ми заглъхва.

— Кейт?

Обзема ме клаустрофобия. Рейф може би вече говори по телефона с полицията и трябва да се махна далеч оттук.

— Кейт!

Хуквам към вратата. Отчаяно искам да се измъкна навън. Съзирам изхода и малка тълпа отпред. Забавям крачка, смъквам козирката над очите си, пъхам ръце в джобовете си и излизам.