Читать «Лъжи» онлайн - страница 145

— Недей, не е необходимо…

— Не, необходимо е. Ревнувах…

— От мен? Не говориш сериозно! Аз съм прецакана откачалка, която си изкарва прехраната, като прегръща известни личности през кръста със срязаните си ръце.

— Като стана дума за това, Рейф още ли е в музея?

— Да. Полицията още не го е арестувала. Колелата на правосъдието се въртят бавно. На този етап искат само теб и това означава, че всички, които се мислят за важни клечки, отчаяно искат да участват в благотворителната акция на КПТВ — включително аз.

— Мислиш ли, че ще можеш да ме заведеш при него?

Тя се обръща, поглежда ме и става. На красивото й лице засиява ослепителна усмивка.

— Да. — Изважда телефона си от чантата. — Ако аз не мога да те вкарам там, никой друг не може.

Стоим на вратата десетина минути. Елоуид говори с пиари и организатори на тържества и от време на време се обезсърчава. Времето лети, докато тя търси покана за най-горещото събитие в града през следващия час и нещо.

— Няма да стане — казвам.

— Хайде. — Елоуид се отправя към музея и аз тръгвам след нея, като бутам колелото на Джеси. — Прекарала съм живота си да печеля достъп до нощни клубове. Отвън винаги цари хаос. Предната врата наистина е най-добрият вход.

Дори тя спира, когато стигаме до музея. Тълпата е още по-голяма.

— Господи, невъзможно е!

— Няма нищо невъзможно. Ще опитаме от този ъгъл.

Навеждам глава, когато намираме страничен вход.

— Идвай! — вика Елоуид и се приближаваме до голяма остъклена врата, която обаче е заключена. Тя търси звънец и наднича през стъклото, за да види дали има някой от другата страна, а аз нервно оглеждам улицата. Елоуид изругава. — Ела отзад!

— Защо си толкова добра към мен?

— Гарантирам ти, че усилията ми няма да останат невъзнаградени. Ако те вкарам вътре, това ще бъде най-скандалният ми постинг в интернет.

— Давам ти разрешение да използваш каквото искаш от тази история, както намериш за добре. — Закачам веригата на велосипеда за перилата.

Елоуид ме хваща за ръката.

— Не мисля, че ми трябва разрешението ти.

Заобикаляме бариерата зад музея, прекосяваме малък оживен паркинг и се приближаваме до големи двойни врати. Елоуид закопчава най-горното копче на ризата си, изважда шнола от чантата си и прибира на кок косата си.

— Има деца и е денем… — Тя ме оглежда от главата до петите. — Радвам се, че не се опитвам да те вкарам в нощен клуб.

— Съжалявам. — Извръщам глава от полицейската кола, паркирана близо до входа. — Можеш ли да използваш журналистическия си пропуск?

Елоуид тръсва глава.

— Точно това няма да бъде позволено днес след онова, което стана публично достояние.

Дръпвам козирката на бейзболната шапка по-ниско над лицето си и тръгвам след нея към група хора. Тя си проправя път до телохранител, който изглежда като издялан от камък, и започва да обяснява на висок глас, че дъщеря й е вътре и е забравила епинефрин автоинжектора си. Той изважда телефон с бързината на ледник и пита за името на училището на дъщеря й. Елоуид започва да говори за алергии от фъстъци и сърцето ми се свива. Няма да стане. Стоя настрана, когато пристига микробус и задните врати се отварят. Очите на телохранителя се стрелкат между Елоуид и трийсетината шестгодишни малчугани, които се изсипват от микробуса. Той прави голяма крачка напред и вдига огромната си ръка да ги спре. Елоуид засилва емоционалността на монолога си за алергиите и слага ръка на гърдите му. Виковете на изтерзана жена с бейзболна шапка се извисяват над крясъците на децата от еднодневната екскурзия. Други двама възрастни хващат децата за ръка и ги задърпват напред, докато телохранителят разглежда голяма покана с емблема.