Читать «Лъжи» онлайн - страница 140

Самюълс мълчи. Може би се прозява.

— В участъка има залагане кога ще я заловим. Заложил съм една лира на четири часа тази сутрин.

Стъпките се отдалечават и аз се осмелявам да си поема дъх, но изведнъж спирам, защото отново се озовавам в непрогледен мрак, когато лампите угасват. Единственото, което не ми позволява да изкрещя, е посланието на Джон към мен. Вкопчвам се в него, сякаш е спасително въже, около което е увита ръката ми, и се боря за живота си, докато леденостудената, мръсна вода се плиска в гърба ми.

Насилвам се и си представям как удрям хиляди шамари на Пол, а после бутам капака и задъхано се измъквам от засилващата се в мен клаустрофобия. Бъркотията, оставена от Макс и Маркъс, означава, че Самюълс не е видял чаената чаша, която използвах, нито камерата, която още тихо примигва на лавицата. В изблик на ликуване от разминаването ми на косъм, аз се обръщам към камерата:

— Аз съм Кейт Форман. Засега прекъсвам записа. Часът е четири сутринта и Самюълс загуби облога.

Изключвам камерата и слагам медийната карта и лаптопа в чантата си. Трябва да се стегна. Не мога да си позволя повече такива грешки. Не знам дали Джон ще каже на Пол, че съм на яхтата, затова бързо събличам мокрите си дрехи, напъхвам ги в пространството между дъските и дъното и претърсвам гардероба на Маркъс. Приличам на престарял ученик в кафявата тениска, джинси и протрито кожено яке. Най-добрите ми открития са бейзболна шапка с емблемата на Оукланд, в която мога да прибера косата си, и швейцарско армейско ножче. Взимам велосипедната каска на Джеси, която за малко не ме издаде, и я слагам на главата си.

Нервно надничам през люковете и се изненадвам, че никой не тича из градината. Петнайсет минути след като Самюълс и Джон се върнаха в къщата, аз се качвам на гребната лодка и за няколко минути стигам до другия бряг. Предпочитам да бягам по безлюдни улици обратно към велосипеда, отколкото да се опитам да се прехвърля през оградата до моста. Сега порязаните ми ръце може да затруднят придвижването ми. Преди да изчезна в уличката, поглеждам към моя дом, територия на най-големите ми домашни победи, най-щастливи мигове и бившия ми живот. Изведнъж се ядосвам толкова много, че съм изхвърлена навън на студа и мрака, а Пол спи удобно близо до децата ни, че изваждам джобното ножче и започвам да сека бурените на брега. Ревността и чувството за предателство ме карат временно да изгубя ума си. Срязвам въжето, с което лодката е прикрепена за „Мари-Роуз“ в последен жест на безсмислено унищожение, и после сядам и се разплаквам. Сега завесите на спалнята на Пол са дръпнати и лампата е угасена. Спокойно ли спиш, моя любов? Приятни сънища. Може би ще ти бъдат за последен път.

41.

Въртя педалите на велосипеда по безлюдните улици на Южен Лондон и стигам до малка къща със счупена улична лампа отпред. Пускам медийната карта в пощенската кутия на Ливи и надрасквам няколко думи на листче, което намирам в чантата си.