Читать «Лъжи» онлайн - страница 137

— Ето къде си била. Добре ли си?

— Не. Какво търсиш?

Той кима уклончиво, отбягвайки въпроса.

— Има ли полиция в къщата? — добавям.

— Разбира се.

— Сигурно намират Пол за много убедителен, като се имат предвид резултатите от анализа на кръвта върху шала, за да е там с децата, докато аз бягам и се крия — подхвърлям злобно.

Джон мълчи известно време и после казва:

— Той се тревожи за теб. Децата плачат за теб.

Имам чувството, че сърцето ми ще разкъса гърдите ми. Той усеща това и добавя:

— Но сега спят. — Слага няколко папки на масата. — Нямам много време. — Джон сяда срещу мен в обсега на камерата, която все още записва. — Ти създаде много неприятности…

— Не съм убила никого — прекъсвам го троснато.

Той ме поглежда изпод гъстите си вежди.

— Защо отиде в апартамента на Лекс?

Новините се разнасят бързо. Може би обаждането ми на телефон 999 не е било анонимно.

Джон не ми вярва и затова обяснявам, за да се опитам да го убедя:

— Мислех, че там може да има нещо, което ще ми помогне, но открих трупа му… и никакви улики. После обаче намерих нещо. Не знаех, че Лекс ми е дал отговор отдавна. Осъзнах го едва сега. — Джон се втренчва в мен толкова съсредоточено, че аз като тъпа тийнейджърка неволно питам: — Какво?

— Лекс ти е дал отговор. — Това не е въпрос, а твърдение. — Йона и китът… — Гласът му заглъхва и той започва да прелиства едната папка. Нощта му подхожда, докато се навежда над купчината листове. Лицето му вече не е бледо. Изглежда, отегчителната борба да остане трезвен и чист го изтощава повече през деня. Но Джон винаги се е оживявал вечер, бил е душата на компанията на купони, краен, весел и оживен, и винаги си е тръгвал последен. Когато пристрастеността го е държала в хватката си, той не е искал да се прибира вкъщи, а все по-често да ходи в усойни и мрачни свърталища. Сега очите му са ясни и в раменете му бързо пулсира нервна енергия. От този ъгъл Джон много прилича на Пол. Те имат еднакви ръце. Със значителни усилия прогонвам от представата къде са били ръцете на Пол. — Йона и китът. Какво ти говори тази притча, Кейт?

— Имаме ли време за това? — питам докачливо и извивам врат да видя какво чете Джон, като през цялото време съзнавам, че отвъд дворовете са силите, които може завинаги да прекратят търсенето ми.

— Изключен ли е телефонът ти?

— Разбира се.

— Голямата риба изяжда малката… — Той продължава да прелиства страниците. — КПТВ поглъща „Форуд“ и всичко е наред…

— Обясни ми за какво говориш!

Джон удря папката толкова силно, че масата се разклаща, и се вглежда предизвикателно в очите ми.