Читать «Военна морга» онлайн - страница 6

Колесниците допряха пистата насред валма дим, толкова близо до мен, че почувствах тътена в стомаха си. Вече вървях към зоната за приемане с четирите й огромни паркинга, оградени с висока стена, и резервни генератори. Приближих се до покрития фургон — дотогава не бях виждала такъв. Пийт Марино дори не помръдна, за да ме поздрави или да ми отвори вратата. Това обаче не означаваше нищо. Той нямаше навика да пилее излишна енергия, за да демонстрира добри обноски, а и откакто го помнех, стремежът да бъде мил и любезен никога не е бил сред приоритетите му. За първи път се срещнахме в моргата в Ричмънд, Вирджиния, преди повече от двайсет години. Или пък беше на някой обект? Наистина не помнех.

Влязох, затворих вратата и натъпках платнения сак между ботушите си. Косата ми още беше мокра от душа. Той мълчаливо ме прецени и си каза, че изглеждам ужасно. Винаги разбирах — издаваха го косите продължителни погледи, с които ме измерваше от глава до пети и които нагло се задържаха на определени места. Не обичаше да нося екипа на съдебен лекар — панталони цвят каки, черна блуза с копчета на врата и спортно яке с множество джобове. В редките случаи, когато ме беше виждал в униформа, ми се струваше, че го плаша.

— Откъде взе този фургон? — попитах, когато даде на заден ход.

— Назаем от военновъздушните. — Отговорът му подсказваше, че поне с Луси не се е случило нищо лошо.

Частният терминал в северния край на пистата беше на разположение на цивилния персонал с разрешение да каца на територията на военновъздушната база. Значи племенницата ми беше довела Марино тук. Появата им ме изненада. Пристигнаха без предупреждение, навярно за да ме отведат у дома и да ми спестят пътуването със самолет на сутринта. Въобразявах си. Сигурно имаше нещо друго. Потърсих отговора в грубите черти на Марино. Опитах се да преценя външността му с един поглед, донякъде както правех с пациентите. Спортни обувки, джинси, неизменното кожено яке „Харли Дейвидсън“ с ресни, бейзболна шапка на „Янкис“, която сега, когато живееше на територията на „Ред Сокс“, носеше на свой риск, старомодните очила с телени рамки.

Не можех да преценя дали малкото посивяла коса, която беше останала върху главата му, е гладко избръсната, но беше чист и сравнително спретнат, без червенина по бузите от злоупотреба с уиски; нямаше и бирено коремче. Очите му не бяха кървясали. Ръцете му не трепереха. Не долових мирис на цигари. Успял беше да се откаже от алкохола; всъщност, от много неща. Марино се стремеше да се опази от доста изкушения по пътя през съмнителните територии на собствените си първични наклонности. Секс, пиянство, наркотици, тютюн, храна, невъздържан език, фанатизъм, мързел. Навярно трябваше да добавя и лицемерие. Когато му отърваше, той можеше да бъде непочтен или откровен лъжец.