Читать «Военна морга» онлайн - страница 4

— Съжалявам, госпожо. Пийт Марино иска да говори с вас. — Безизразният глас се приближи.

— Ще трябва да почака — креснах аз.

— Каза, че е важно.

— Бихте ли го попитали какво има?

— Само каза, че е важно, госпожо.

Обещах, че след малко ще се свържа с него. Навярно е прозвучало неучтиво. Колкото и да се стараех, невинаги можех да съм очарователна. Пийт Марино беше съдебният лекар, с когото бях работила през половината си живот. Надявах се, че у дома не се е случило нищо ужасно. Не, той щеше да се погрижи да науча, ако имаше нещо неотложно — нещо със съпруга ми Бентън, с Луси, или някакъв проблем в Съдебномедицинския център в Кеймбридж, който оглавявах. Марино щеше да направи нещо повече от това да помоли да бъда уведомена, че ме търси по телефона и че е важно. Това си беше типично неговият нисък праг на контрол над импулсите, реших аз. Хрумнеше ли му нещо, решаваше, че трябва незабавно да го сподели с мен.

Отворих широко уста, за да отмия вкуса на разложена, овъглена човешка плът, заседнал в гърлото ми. Вонята на онова, върху което бях работила днес, се надигаше на вълни дълбоко в синусите ми. Донесла бях със себе си под душа молекулите полуразложена органична материя. Изстъргах ноктите си с течния антибактериален сапун, същият, с който обеззаразявах таблите и ботушите си на местопрестъплението; изчетках и зъбите, венците и езика си с антисептична паста. Измих ноздрите си възможно най-основно, изстъргах всеки сантиметър плът, после си изплакнах косата, неведнъж, а два пъти, но вонята си оставаше. Изглежда, не можех да я отмия от себе си.

Трупът, който току-що бях обработила, беше на Питър Гейбриъл — като легендарната рок звезда; само дето този Питър Гейбриъл беше редник първи клас, изпратен преди по-малко от месец на мисия в провинция Бадгис в Афганистан, жертва на импровизирана крайпътна бомба от пластмасова канализационна тръба, натъпкана с пластичен експлозив 4 и затворена с меден лист. Бомбата пробила бронята на неговото „Хъмви“ и превърнала кабината в огнена пещ. Редник първи клас Питър Гейбриъл отне по-голямата част от последния ми ден тук, в това огромно, обзаведено с последна дума на техниката хале, където патолози и учени от Въоръжените сили бяха привличани за работа по случаи, с каквито широката общественост не беше свикнала да ни свързва: убийството на Джон Кенеди; наскоро извършената ДНК експертиза на членове на семейство Романови и на екипажа на подводницата „Х. Л. Хънли“, потънала по време на Гражданската война. Ние сме аристократична, но малко позната организация. Корените й стигат далеч назад във времето до 1862 г., когато хирурзи, чиито инструменти днес могат да бъдат видени във Военномедицинския музей, посетили смъртоносно ранения Ейбрахам Линкълн, а след това извършили и неговата аутопсия. Трябваше да кажа всичко това по Си Ен Ен и да забравя репликите на госпожа Гейбриъл. Не бях чудовище, нито пък тесногръд фанатик. „Не можеш да виниш бедната жена, че е разстроена“, казах си аз. Току-що беше загубила единственото си дете. „Как, за бога, щеше да се чувстваш ти на нейно място? Разбира се, че не си расистка.“