Читать «Пробуждането» онлайн - страница 72

— Не зная колко е древна — нацупи се Бони, — но баба ми казва, че винаги е имало „вечери с мъртвите“. Както и да е, чрез нея наистина може да се познава. Майка ми твърди, че когато го направила, видяла образа на баща ми, а след един месец двамата се оженили. Много е лесно, Елена, а и какво ще загубиш?

Елена отмести поглед от Бони към Мередит.

— Не зная — сви рамене момичето. — Но виж, нали наистина не вярваш…

Бони изпъна рамене с обидено изражение.

— Да не би да наричаш майка ми лъжкиня? О, стига, Елена, нищо няма да стане, ако опиташ. Защо не?

— Какво трябва да направя? — попита приятелката й, обзета от съмнения. Беше странно заинтригувана, но в същото време и доста изплашена.

— Просто е. Трябва да приготвим всичко, преди да удари полунощ…

Пет минути преди полунощ Елена стоеше в дневната на семейство Маккълоу, чувствайки се по-глупава от всякога. От задния двор се чуваше бесният лай на Яндзъ, но в къщата цареше тишина, с изключение на бавното тиктакане на часовника на дядото на Бони. Следвайки инструкциите на приятелката си, тя мълчаливо подреди върху голямата маса от тъмно орехово дърво една чиния, една чаша и комплект сребърни прибори. След това запали единствената свещ в свещника, поставен в средата на масата и застана зад стола пред приборите за хранене.

Според упътванията на Бони, когато удари точно дванадесет в полунощ, тя трябваше да издърпа стола и да покани бъдещия си съпруг да седне. В този момент пламъкът на свещта ще угасне и тя ще види призрачна фигура, седнала на стола.

По-рано вечерта изпитваше известно безпокойство от всичко това. Изобщо не бе сигурна дали иска да види каквито и да било призрачни фигури, дори и на бъдещия си съпруг. Но в момента цялата сцена й се струваше глупава и безобидна. Когато часовникът започна да отброява, тя изправи рамене и стисна облегалката на стола. Бони й бе казала да не я пуска до края на церемонията.

О, това наистина беше глупаво. Може би не бива да казва нищо… но когато часовникът отброи и последния удар, тя чу собствения си глас:

— Ела — заговори смутено на празната стая и издърпа стола. — Ела, ела…

Свещта угасна.

Елена се втренчи в тъмнината, внезапно обгърнала стаята. Усети студения полъх на вятър, който угаси свещта. Дойде откъм френските прозорци зад нея и тя бързо се обърна, без да пуска облегалката на стола. Можеше да се закълне, че вратите бяха затворени.

Нещо в тъмнината се раздвижи.

Ужасът обхвана Елена, помитайки всякакво смущение и последните следи от присмехулно недоверие. О, Господи, какво бе направила, в какво се бе забъркала? Сърцето й се сви и тя се почувства, сякаш без всякакво предупреждение бе въвлечена в най-зловещия кошмар. Не само бе тъмно, но и съвсем тихо. Нямаше нито какво да се види, нито какво да се чуе, а тя пропадаше…

— Позволи ми — произнесе един глас и пламъкът на свещта заискри в мрака.

За един ужасен стряскащ миг тя си помисли, че е Тайлър, припомняйки си как светна запалката му сред руините на старата църква на хълма. Но когато свещта на масата загоря с пълна сила, видя бледа ръка с дълги пръсти, която я държеше, а не месестия червен юмрук на Тайлър. За миг си помисли, че е Стефан, после очите й се повдигнаха към лицето.