Читать «Пробуждането» онлайн - страница 57

— Лъжец! — извика Стефан. Гневът бушуваше в гърдите му. — Аз съм също толкова силен, колкото и ти, братко, и не се боя нито от сенките, нито от мрака. Обичам Катрин повече от приятелите или семейството…

— … или от дълга? Обичаш ли я достатъчно, за да загърбиш и него?

— Да! — заяви предизвикателно Стефан. — Обичам я достатъчно, за да се откажа от всичко.

Устните на Деймън се изкривиха в една от обичайните му смущаващи усмивки. Обърна се към Катрин.

— Изглежда изборът е само твой. Имаш двама кандидати. Ще избереш ли един от нас, или ще откажеш и на двамата?

Катрин вдигна бавно наведената си златисторуса глава. Сините й очи, навлажнени от сълзите, огледаха двамата братя.

— Оставете ме да помисля до неделя. И през това време не ме притискайте с въпроси.

Стефан кимна неохотно.

— И какво ще стане в неделя? — попита Деймън.

— В неделя вечерта, когато се спусне здрачът, ще направя своя избор.

Здрачът… тъмният виолетов мрак на здрача…

Виолетовите сенки избледняха около Стефан и той се окопити. Не залезът, а първите лъчи на зората багреха небето над него. Обсебен от мислите си, той бе стигнал до края на гората.

На северозапад виждаше моста Уикъри и гробището. Споменът ускори пулса му.

Беше казал на Деймън, че е готов да се откаже от всичко заради Катрин. И тъкмо това бе направил. Заради нея се отрече от слънчевата светлина и се превърна в създание на мрака. В ловец, обречен вечно да бъде преследван — крадец, принуден да отнема живот, за да живее.

И може би в убиец. Не, те казаха, че Вики няма да умре. Но може би следващата му жертва няма да има този късмет. Най-лошото при последното му нападение бе това, че не помнеше нищо. Спомняше си слабостта, непреодолимата нужда, помнеше как бе прекрачил, препъвайки се, прага на църквата, но не и случилото се след това. Бе дошъл на себе си навън, а виковете на Елена отекваха в ушите му — и как хукна към нея, без да спира да мисли какво би могло да се случи.

Елена… за миг изпита искрена радост и благоговение, които го накараха да забрави всичко друго. Елена, топла и ласкава като слънчев лъч, мека като утринна зора, но със стоманена сърцевина, която не може да бъде пробита. Тя беше като огън, пламтящ в леда, като смъртоносното проблясващо острие на сребърен кинжал.

Но имаше ли право да я обича? Неговата любов бе опасна за нея. Какво ще стане, когато следващия път нуждата го завладее и единственото човешко същество наоколо се окаже Елена — единственият извор на топла съживителна кръв?

Ще умра, преди да я докосна, закле се той. Предпочитам да умра от жажда, но никога да доближа вените й. Освен това се кълна, че тя никога няма да узнае зловещата ми тайна. Никога няма да бъде принудена да се откаже от слънчевата светлина заради мен.