Читать «Пробуждането» онлайн - страница 50

Той мълчеше с извърнато лице. Тя пое дълбоко дъх, изправи рамене и вирна брадичка, макар че очите й пареха от напиращите сълзи.

— И какво не е наред с мен — добави тихо девойката, — че дори не желаеш да ме погледнеш? А в същото време позволяваш на Каролайн Форбс да ти се натиска? Имам правото да знам поне това. Повече никога няма да ти досаждам, дори няма да те заговарям в училище, но преди да си тръгна, искам да узная истината. Защо ме мразиш толкова много, Стефан?

Той се извърна бавно и вдигна глава. Очите му бяха толкова тъжни и далечни, че сърцето на Елена се сви при вида на болката, изписана на лицето му.

Когато заговори, гласът му все още бе овладян, но тя усещаше усилието, което му струваше това.

— Да. Мисля, че имаш право да знаеш, Елена. — Той я погледна право в очите. И тя си помисли: толкова ли е лошо? Нима наистина беше толкова лошо? — Не те мразя — продължи Стефан, като произнасяше всяка дума внимателно и отчетливо. — Никога не съм те мразил. Но ти… ми напомняш на някого.

Думите му я слисаха. Очакваше всичко друго, но не и това.

— Напомням ти на някоя друга, която си познавал?

— Да. На едно момиче, което познавах — изрече тихо той. — Но — добави бавно, сякаш не можеше да повярва, че й признава това — ти всъщност не си като нея. Тя приличаше на теб, но беше много по-крехка, деликатна. Уязвима. Отвътре и отвън.

— А аз не съм.

Той издаде някакъв звук, който би могъл да мине за смях, ако не бе толкова глух и безрадостен.

— Не. Ти си боец. Ти си… ти си си ти.

Елена за миг остана мълчалива. Не можеше да изпитва гняв, като виждаше мъката, изписана на лицето му.

— Тя много близка ли ти беше?

— Да.

— Какво се случи?

Последва дълга пауза, толкова дълга, че тя си помисли, че няма да й отговори.

— Тя умря — промълви накрая той.

Елена потръпна и пое дълбоко дъх. И последните частици от гнева й се разпръснаха и изчезнаха.

— Сигурно ти е било ужасно мъчно — рече тихо, замислена за белия надгробен камък на Гилбърт сред тревите. — Много съжалявам.

Той не каза нищо. Лицето му отново се вкамени и придоби отнесено изражение, сякаш се бе пренесъл някъде надалеч и се взираше в нещо ужасяващо и съкрушително, което само той можеше да види. Но тъгата не беше единственото чувство. През стените, въпреки всички усилия да се овладее, тя съзря в очите му изтерзания израз на непоносима вина и самота. Погледът му бе толкова скръбен и отчаян, че тя се озова до него, преди да съзнава какво прави.

— Стефан — прошепна. Той сякаш не я чу, потънал в собствения си свят на нещастия и страдания.

Без да се усети, сложи ръка върху неговата.

— Стефан, зная колко боли…

— Не можеш да знаеш! — избухна той. За миг мълчаливата му сдържаност се превърна в заслепяващ гняв. Погледна надолу към ръката й, сякаш едва сега осъзнал, че е там, сякаш вбесен от дързостта да го докосне. Зениците му бяха толкова разширени, че зелените му очи изглеждаха почти черни. Той избута ръката й и понечи да вдигне своята, за да й попречи да го докосне отново… Но незнайно как ръката му стисна нейната и пръстите им се преплетоха, сякаш удавник се бе вкопчил в своя спасител.