Читать «Кръвожадност» онлайн - страница 74
Л. Дж. Смит
Внезапно умората ме обгърна като тежко одеяло и всяко желание да се противопоставя на съвета на Лекси се изпари. Повдигнах с въздишка чашата към устните си и отпих малка глътка. Течността беше топла и мека като кадифе. Не можех да не призная, че ми беше вкусна.
Лекси беше права — утре щях да се видя с Кали, за да се сбогуваме. Но сега се нуждаех от почивка. Цялото тяло ме болеше, дори сърцето.
30
„Не ме застрашава непосредствена опасност, но не се чувствам в безопасност. Чудя се дали някога отново ще се почувствам в безопасност или винаги ще копнея за нещо, което няма да се сбъдне. Дали ще привикна с болката? Дали след двайсет, двеста, две хиляди годиш ще си спомням тези седмици? И дали ще помня Кали и огнената й коса, смеха й?
Ще ги помня. Трябва да ги помня. Кали ме бе спасила и ми бе дала още един шанс за живот. В известен смисъл тя беше дневната светлина, която настъпи след мрака, който Катрин бе хвърлила върху съществуването ми. Катрин ме бе превърнала в чудовище, но Кали ме бе променила обратно в Стефан Салваторе, с който се гордеех.
Пожелавам й цялата любов на света. Желая й най-доброто. Искам да живее в светлина и да намери мъж — човек — който ще я цени и обожава, ще я отведе далеч от къщата на Галахър в някой тих дом край езерото, където тя ще научи децата си как да хвърлят камъни в реката, за да подскачат.
Може би така ще ме запомни тя: не като чудовище, а просто като някой, който е споделил една топла лятна утрин с нея и я е научил да хвърля камъни, като завърта леко китката си. Може би някой ден и двамата ще се сетим едновременно за този спомен. Може би дори тя ще разкаже на децата си и на внуците си и те ще ме познават като мъжа, научил я да хвърля камъни. Слаба надежда, но все е нещо. Защото докато Кали ме помни, двамата ще бъдем свързани. И може би, след време, ще бъде достатъчно да сме свързани само с тънката нишка на спомена.“
Събудих се посред нощ от нещо, което ми приличаше на градушка от камъни, трополящи по стъклото на прозореца. Въпреки правилата на Лекси, надникнах през тънкия процеп между завесите и се взрях в мрака. Дърветата бяха голи и клоните им стърчаха като призрачни ръце към небето. Макар че нощта беше безлунна, видях как една миеща мечка притича през двора. После различих някаква фигура, застанала зад една от колоните на портала.
Кали.
Навлякох набързо ризата си и се спуснах по стълбите, като се стараех да се движа безшумно. Последното нещо, което исках, беше Бъкстон или Лекси да разберат, че човешко същество ме е проследило до къщата.
Вратата се затвори с глух звук зад мен и видях как Кали подскочи.
— Тук съм — прошепнах, едновременно възбуден, смутен и развълнуван.
— Здравей — рече тя срамежливо. Беше облечена в синя рокля, с кожена наметка. Шапката й бе нахлупена ниско върху къдриците, а през рамото й бе преметната пътна чанта. Кали кимна и видях, че трепереше. Повече от всичко на света исках да я отнеса горе, за да се сгушим под завивките в леглото ми и да я стопля.
