Читать «Кръвожадност» онлайн - страница 73
Л. Дж. Смит
— Беше Кали. Тя подпали пожара — казах аз.
В очите на Лекси се мярна изненада.
— Явно съм сгрешила — промълви. — Случва се понякога.
— Простете грубите ми маниери, задето ви прекъсвам, но имате ли нещо за ядене? — попита Деймън, без да извръща поглед от портрета на стара жена, който изучаваше. — Последните няколко седмици бяха доста трудни за мен.
За пръв път откакто избягахме, се вгледах внимателно в брат си. Гласът му бе дрезгав, сякаш не бе свикнал да го употребява. Ръцете и краката му бяха покрити с дълбоки кървави рани; дрехите му висяха на парцали; гъстата му черна коса беше мръсна и сплъстена, прилепнала към бледия му, тънък врат. Около очите му имаше червени кръгове, а ръцете му трепереха.
— Разбира се. Вие, момчета, сигурно сте изгладнели — цъкна Лекси загрижено. — Бъкстон, заведи го в месарницата. Нека се нахрани добре. Струва ми се, че дори всички жители на Ню Орлиънс няма да са в състояние да утолят жаждата му. А тази вечер той заслужава кралско пиршество.
— Да, госпожо. — Бъкстон се поклони леко, докато надигаше едрото си тяло от стола.
— Аз ще се присъединя към него — обявих и се запътих към вратата.
— Не. — Лекси поклати глава и сграбчи грубо ръката ми. — За теб има чай.
— Но… — понечих да протестирам, объркан и раздразнен. Направо усещах вкуса на свинската кръв върху езика си.
— Никакво „но“ — сряза ме Лекси с глас, който удивително напомни този на майка ми.
Бъкстон отвори вратата пред Деймън, който помръдна веждите си към мен, сякаш искаше да каже: „Бедното момче!“
Дори и да го видя, Лекси се престори, че не е, и вместо това се засуети около чайника. Свлякох се в едно от паянтовите кресла около масата и отпуснах глава на ръцете си.
— Когато станеш вампир, не само зъбите и храната ти се променят — заговори Лекси, докато подклаждаше огъня в печката, застанала с гръб към мен.
— Какво означава това? — попитах отбранително.
— Това означава, че ти и брат ти не сте онези, които сте били. И двамата сте се променили и ти може би вече не познаваш Деймън толкова добре, колкото си мислиш — обясни Лекси, понесла две димящи чаши в ръце. — Козя кръв.
— Не обичам козя кръв — заявих, като бутнах гневно чашата. Звучах като капризно дете, но не ми пукаше. — И никой не познава Деймън по-добре от мен.
— О, Стефан — въздъхна Лекси и ме погледна състрадателно. — Зная. Но ми обещай, че ще бъдеш внимателен. Това са опасни времена — за всички.
При думата „опасни“ нещо прещрака в главата ми.
— Кали! Трябва да я намеря!
— Не! — Лекси ме бутна обратно на стола. — Баща й няма да я нарани, но при първа възможност ще те убие, а ти не си в състояние да се биеш.
Отворих уста да протестирам, но Лекси ме прекъсна.
— Кали е добре. Утре можеш да се видиш с нея. Но засега си изпий кръвта. Поспи. Когато се събудиш, ще бъдеш излекуван и тогава ти, Деймън и Кали ще обсъдите какво да правите по-нататък.
Лекси излезе от кухнята, като прошумоля с престилката си и угаси лампата.