Читать «Кръвожадност» онлайн - страница 17

— Искаш ли да си дръпнеш? — попита тя и издуха дима на правилни кръгчета, които се разсеяха във влажния въздух.

— Не — отвърна Деймън припряно. — Да вървим, братко.

Не му обърнах внимание и пристъпих към нея. Униформата й бе изцапана с кръв. Не можех да откъсна очи от нея, омагьосан от резкия контраст между наситеното червено и снежнобелия плат. Независимо колко често я бях виждал след промяната, кръвта продължаваше да ме изпълва с благоговение пред красотата си.

— Тежка нощ, а? — попитах, като се облегнах на стената на сградата до жената.

Деймън сграбчи ръката ми и ме задърпа към светлините на болницата. — Братко, да си вървим.

Тялото ми се скова от напрежение.

— Не! — Изскубнах ръката си от неговата и го запратих към стената.

Сестрата изпусна цигарата си. Разхвърчаха се искри, които бързо угаснаха. Усетих изпъкналите си зъби зад устните. Беше само въпрос на време.

Деймън се изправи олюлявайки се, присвит почти до земята, сякаш да се предпази от следващия ми удар.

— Няма да гледам това — промълви. — Ако го направиш, никога няма да ти простя.

— Трябва да се връщам на дежурството си — избъбри сестрата и отстъпи от мен, готова да побегне.

Улових ръката й и я притеглих към себе си. Тя издаде кратък вик, преди да закрия устата й с длан.

— Повече не е нужно да се притесняваш за дежурството — изсъсках и забих зъби във врата й.

Течността имаше вкус на изгнили листа и антисептици, все едно смъртта и разложението на телата в болницата се бяха просмукали в тялото й. Изплюх още топлата течност в канавката и хвърлих сестрата на земята.

Глупаво момиче. Би трябвало да усети опасността и да побегне докато още можеше. Дори не беше истинска плячка. Безполезна твар. Тя изпъшка, а аз обвих пръсти около гърлото й и стисках, докато чух удовлетворяващото изхрущяване на счупена кост. Главата й увисна под неестествен ъгъл, докато кръвта продължаваше да се стича от раната.

Повече не издаде нито звук.

Извърнах се към Деймън, който се взираше ужасено в мен.

— Вампирите убиват. Това правим ние, братко — изрекох спокойно, без да откъсвам поглед от сините очи на Деймън.

— Това правиш ти — рече той, свали палтото си и го метна върху сестрата. — Не и аз. Никога аз.

Гневът запулсира във всяко кътче на съществото ми.

— Ти си слаб! — изръмжах.

— Може би — отвърна Деймън. — Но предпочитам да съм слаб, отколкото чудовище. — Гласът му укрепна. — Не искам да бъда част от необузданите ти убийства. Ако пътищата ни се пресекат отново, кълна се, че ще отмъстя за всичките ти убийства, братко.

После се обърна и хукна с невероятната скорост на вампир надолу по улицата. Почти мигновено се стопи в стелещата се мъгла.

8

4 октомври 1864

„Като човек мислех, че смъртта на майка ми бе оформила мъжете, в които двамата с Деймън щяхме да се превърнем. В първите дни след смъртта й аз наричах себе си полусираче, имах чувството, че животът ми е свършил на десет години. Татко смяташе, че да оплакваш и тъгуваш за някого е израз на слабост и не подобава на един истински мъж, затова единствената ми утеха беше Деймън. Той яздеше с мен, позволяваше ми да участвам в игрите на по-големите момчета и наби братята Гифин, когато ми се подиграха, задето съм се разплакал за майка си по време на бейзболен мач. Деймън винаги е бил силният, моят закрилник.

Но съм грешал. Моята собствена смърт бе тази, която ме оформи.

Сега ролите се размениха. Аз съм силният и се опитвам да бъда закрилник на Деймън. Но докато аз изпитвам благодарност към по-големия си брат, той ме презира и обвинява за това, в което се бе превърнал. Аз го насилих да пие от кръвта на Алис, барманката в местната кръчма, което завърши трансформацията му. Но нима това ме превръща в злодей? Мисля, че не, особено след като по този начин бях спасил живота му.

Най-после виждах Деймън по начина, по който го виждаше и баща ни: прекалено надменен и властен, прекалено твърдоглав, твърде бърз в решенията си и твърде бавен в преосмислянето им.

Освен това осъзнах още нещо, докато стоях на полутъмната улица, с тялото на мъртвата сестра в краката ми: аз съм сам. Пълен сирак. Също както Катрин се представи, когато пристигна в Мистик Фолс, за да отседне в къщата ни за гости.

Значи това правеха вампирите. Те се възползваха от уязвимостта, печелеха доверието на човешките създания и тогава, когато владееха всички емоции, нападаха.

Значи това щях да правя и аз. Не зная как или коя ще е следващата ми жертва, но зная по-силно от всякога, че единственият, за когото трябва да се грижа и закрилям, съм самият аз. Деймън е сам, както и аз.“